— Щом му дойде времето, Огама-доно. — Йоши заговори още по-рязко: — Случи се всичко, което предрекох. Повярвай ми, няма да изтласкаме гай-джин. Не сега.
— А кога?
— Скоро. Засега следва да се откажем. Най-важното е да опазим самите себе си. Задачите ни са две: да напуснем заедно и да се върнем съвместно. Оставаме си тайни съюзници, докато официално, на четири очи и сами не решим нещо друго. — Огама се изсмя, но не каза нищо. — И накрая, докато ме няма, съглашението ни за Портите остава в сила.
— Мисълта ти скача от едно на друго като котка с трън в лапата си. — Огама прочисти гърлото си и размести коленете си по-удобно. — Може да приема, а може и да не приема. Прекалено важно е, за да реша незабавно. Ще поговоря с Басухиро.
— Не. Поговори с мен. Ще ти дам по-добър съвет, защото зная повече и най-важното в този случай твоите и моите интереси съвпадат. Пък и не съм васал, който се стреми към дребни услуги.
— Само към големи. Като Портите например.
Йоши се засмя.
— Те са нищо в сравнение с онова, което ще ми отстъпиш и което аз ще ти отстъпя, щом станеш тайро.
— Тогава направи ми една услуга сега, докато все още не съм: главата на Санджиро.
Йоши го изгледа, но скри учудването си. Не бе забравил какво му каза неговият съгледвач ханджията Инеджин на път за Драконовия зъб относно Огама и „Пурпурното небе“. Инеджин говореше, че с подкрепата на Санджиро или благодарение на неговия неутралитет Огама ще победи шогуната с историческата тактика, така предпочитана от даймио — чрез изненадващо нападение.
— Ще се примириш ли с топките му? — запита Йоши и изложи плана си, който бе обмислял до тънкости месеци наред.
Огама прихна да се смее.
Колоната на сменения караул се влачеше към къщи с четирима души начело. Йоши се движеше сред тях, все още предрешен като пехотинец. Макар предварително да ги бяха предупредили да се отнасят с него като със свой, войниците скришом му хвърляха по някой поглед и се извиняваха, ако се приближаха твърде до него. Един от войниците бе осведомителят на шиши Уатаки. Не бе сполучил да ги уведоми за тази уникална възможност да му устроят засада.
Йоши бе уморен, но доволен. В края на краищата Огама бе приел всичко, така че сега можеше да напусне Киото, като остави Портите в сигурните ръце на шогуната, а самия шогунат — в безопасност.
„За известно време — напълно достатъчно — помисли си той. — Залагам много и проектът ми гъмжи от недостатъци, които ще стреснат Огама, ако ги забележи. Няма значение, той и тъй, и тъй ще ме предаде. Все едно, нищо повече не можех да постигна, а то е осъществимо. Невъзможно е да приема поканата.“
Времето се пооправи, слънцето влезе в двубой с облаците, та да си извоюва малко небе. Той едва го забеляза, не обърна внимание дори на околната обстановка. Мислите му бяха заети с всички подробности около заминаването му — на кого да съобщи, какво да направи за Койко и генерал Акеда, кого да вземе със себе си, а над всичко доминираше една грижа: ще пристигне ли в Йедо навреме, за да сведе до минимум злината?
„Първо баня и масаж, решенията — после…“
Съсредоточи се и най-после забеляза улиците, по които крачеше, пешеходците, сергиите, конете, кога, паланкините, къщите и бордеите, дюкянчетата, децата, продавачите на риба, амбулантните търговци, гадателите, преписваните, суетнята по тържищата. За него бе напълно непознато преживяване да се почувства едни от многото, просто човек от строя, и тази напълно различна гледна точка му достави наслада. Скоро взе да се заплесва като пришелец от провинцията по гледките, звуците и миризмите на града, който никога преди не бе виждал. Искаше му се да спре, да се смеси с тълпите, да научи от опит за какво мислят, какво правят, с какво се хранят и къде спят.
— Войнико — прошепна Йоши на младежа до себе си, — къде ходиш, когато си свободен от дежурство?
— Аз ли, господарю? — заекна момъкът и едва не си изтърва копието, ужасен, че го е заговорил Най-върховният; прииска му се незабавно да коленичи. — Аз… ами… отивам да пия, господарю…
— Не ме наричай така — изсъска Йоши, стреснат от внезапното объркване, което въпросът му предизвика у най-близкостоящите — неколцина объркаха крачката и едва не нарушиха строя. — Дръж се естествено — не ме гледай! Отнася се за всички!
Войникът се извини, а околните се опитаха да спазят заповедта му. Стори им се невъзможно, след като техният господар Йоши бе развалил магията на своята невидимост. Сержантът се озърна и тревожно се върна назад.