— Всичко наред ли е, господарю? Да не би…
— Наред е, наред е, сержант. Върни се на мястото си!
Сержантът машинално се поклони и се подчини, войниците влязоха в крачка и продължиха напред. Казармите им се намираха на стотина метра оттук. За облекчение на Йоши това дребно произшествие остана незабелязано за околните тълпи, които се кланяха, докато колоната преминаваше.
Но двама души малко по-нататък не го пропуснаха. Това бяха наблюдателят шиши Идзуру и неговата смяна Рушан — млад ронин от Тоса, пристигнал в същия миг при уличната сергия недалеч от входа на Торанага.
— Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?
— И аз го видях, Идзуру — прошепна другият. — Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.
— Прав си, но… какъв е, а?
— Погледни как останалите се правят, че не го наблюдават!
С растяща възбуда те напрегнато оглеждаха войника, докато колоната приближаваше. Макар оръжията, униформата и всичко да бе като у останалите, безпогрешно се долавяше голямата разлика: в осанката, в походката, в телесните данни на благородник, макар и да се преструваше, че уж се тътри като другите войници.
— Лорд Йоши — възкликнаха едновременно двамата шиши, а Рушан тутакси добави:
— Той е мой.
— Не, мой е — възрази Идзуру.
— Аз го видях пръв — прошепна Рушан увлечено. Едва говореше от нетърпение.
— И двамата заедно го забелязахме, нека се опитаме заедно — така имаме по-големи изгледи за успех.
— Не. Говори по-тихо. „Един боец, и то веднъж“ — така заповяда Кацумата и ние се съгласихме. Мой е. Дай ми знак кога.
С разтуптяно сърце Рушан се промъкна през пешеходците и другите купувачи към по-удобна позиция за нападение. Те му се поклониха любезно — взеха го за един от мнозината обикновени самураи от нисък ранг, свободен от дежурство в някои от официалните гарнизони, не му обърнаха повече никакво внимание и се приготвиха да се поклонят на наближаващата колона.
Рушан зае позиция в края на пътя. Хвърли последен поглед, за да определи местоположението на набелязаната жертва. После седна на едно столче с гръб към строй, вперил очи в приятеля си Идзуру, изпълнен с покой. Предсмъртното му стихотворение до родителите му бе в ръцете на шоя от тяхното село. Бе му го дал преди години, когато той и десет други ученици самураи се бяха разбунтували. Всичките бяха гоши и се разбунтуваха, задето не ги приемат в училище с по-високо образование. Родителите им не бяха в състояние да платят неизбежните подкупи на местните чиновници. Тогава момчетата избиха чиновниците, обявиха се за ронини и за соно-джой.
От десетимата само той бе останал жив. „Скоро ще умра“ — помисли си възторжено; знаеше, че е подготвен, обучен, в разцвета на силите си, а Идзуру щеше да му бъде свидетел.
Идзуру също се бе разпалил. Вече се бе спрял на свой план за нападение, ако Рушан се провали. Самоуверено се премести на по-удобен стол. Погледът му се откъсна от патрула и се насочи към входа. Охраната се подготвяше за ритуала на проверката отвъд преградите. Той веднага забеляза, че се суетят повече от обикновено, чуваха се повече лаещи команди, а войниците бяха по-чевръсти и нервни от всякога.
Той се изруга. „Знаели са! Разбира се, че са знаели още когато колоната тръгваше! Ето защо бяха толкова сприхави и раздразнителни цяла сутрин! Всички са знаели, че господарят Йоши е предрешен и на воля. Но защо? И къде е ходил? При Огама! Но защо? Дали не гласят нова засада срещу нас? Пак ли ни е предал някой?“
През цялото време погледът му се щураше насам-натам, без да забравя за Рушан. Преценяваше разстоянието и определяше най-подходящия момент. Вече мнозина от пешеходците и дюкянджиите се кланяха. Всеки момент офицерът щеше да нареди на колоната да спре, офицерът на Портата щеше да излезе, за да го посрещне, и двамата щяха да си разменят поклони, заедно щяха да инспектират пристигащите и после всички щяха да се приберат.
Офицерът вдигна ръка. Колоната се дотътри и спря.
— Сега — едва не изрече Идзуру на глас и махна с ръка. Рушан забеляза сигнала и се хвърли към края на колоната на двайсетина метра пред него. Стискаше дългата си сабя с две ръце.
Ненадейно се вряза в първите двамина и те се проснаха на земята, преди самите те или някой от войниците да разберат, че ги нападат. Понечи да съсече Йоши, който се вторачи слисано в него за част от секундата. Единствено непогрешимият инстинкт на Торанага го накара да залитне срещу смъртоносния удар, като по този начин го отклони към един замръзнал на мястото си до него войник, който изпищя и се свлече.