— Ей, я виж! — Гъста редица от ездачи се появи откъм завоя. — Вдигни бариерите!
— Да почакат. Закъснели са. — С опакото на ръката си часовият изтри вечно сополивия си нос, присвил очи заради вихрушката. Заедно с останалите хвърли поглед към ездачите. Пресметна на око, че са трийсет или четирийсет. Бе твърде уморен, за да ги брои. Не носеха знамена, значи не бяха знатни люде. Конете им бяха окаляни и плувнали в пяна. Яздеха вкупом около две жени. Жените седяха на конете си с крака от едната страна, носеха топли дрехи и шапки с була, вързани под брадичките им. Той се изсмя наум. „Няма да намерят стаи, няма да мигнат тая нощ — селото е претъпкано. Майната им.“
Военачалникът им Абе яздеше начело. Щом наближиха, той се провикна:
— Ей, вие там, отворете!
— Ида, ида — изръмжа часовият, без да си дава зор, за което тутакси съжали.
Абе мигновено скочи от седлото. От удара му часовият загуби съзнание.
— Вдигнете бариерата — дрезгаво заповяда Абе. Двама от конниците слязоха и застанаха до него.
Единият бе Йоши с увит около лицето шал, а другият Уатаки, когото той бе наградил, задето му спаси живота. Някакъв офицер излетя от караулното и зяпна, като видя своя войник проснат на земята в безсъзнание.
— Какво става? Арестувани сте.
— Вдигнете бариерата!
— Арестувани сте.
Абе заобиколи бариерата, като си даваше сметка за опасността.
— Вдигнете я. Побързайте. — Часовите се втурнаха да изпълнят командата, но офицерът се развика:
— До един си покажете документите за самоличност и…
— Слушай, маймуно такава — Абе завря лицето си до офицера, който се вцепени, — знатните гости изискват знатни обноски, а не бавене на студа, пък и слънцето още не е залязло. — С тези думи го фрасна през лицето, офицерът залитна, а при следващия свиреп удар се строполи на земята. Абе скастри втрещените часови: — Предайте на този глупак да се яви при мен на доклад утре заран, инак ще го използвам вместо чучело на ученията по фехтовка, както и всички вас! — Махна на отряда си да мине, после яхна коня си и го последва в лек галон.
Само за минути уреди най-хубавите квартири в най-добрата странноприемница. Хората, които ги бяха наели, се разбягаха с поклони, благодарни за привилегията да ги освободят — богати търговци, самураи. Никой от тях не бе подготвен за бой до последна капка кръв, какъвто със сигурност би избухнал, ако не се бяха махнали.
Когато вратите шоджи се затвориха зад гърба му, Йоши свали шапката и шала си. Топчестият собственик на „Кръчмата на приятните блянове“ стоеше на колене с наведена глава в очакване на разпорежданията му. В съзнанието на гостилничаря ечаха проклятия, че не е бил предизвестен за късните гости; проклинаше и тях самите, задето бяха нарушили спокойствието му и щяха да продължат да го разстройват, каквито и да бяха тези новодошли. Не бе разпознал никого от тях и му се струваше странно, че не носят знамена, че са облечени в простите униформи на Бакуфу без отличителни знаци. Бе забелязал, че дори към този самурай тук, към когото противният военачалник се отнасяше с изключителна почит насаме и на когото бе отредил най-скъпите стаи, не се обръщаха по име и по чин. И кои ли бяха двете жени? Съпруга на даймио и нейната прислужница? Или чисто и просто две високопоставени курви? Вестта за пристигането им вече бе обиколила странноприемницата. Тутакси бе предложил възнаграждение на онази от прислужниците, която разкрие самоличността на гостите.
— Как се казваш, гостилничарю? — запита Йоши.
— Ичи-джо, господарю. — Смяташе обръщението „господарю“ за най-сигурно.
— Първо искам да се изкъпя, после — масаж и накрая — храна.
— Незабавно, господарю. Ще имам ли честта сам да ти покажа пътя?
— Изпрати ми само прислужница за банята. Ще се храня тук. Благодаря ти, можеш да си вървиш.
Гостилничарят се поклони мазно-мазно, изправи се и като гъска се заклатушка навън.
Военачалникът Абе потвърди мерките за сигурност: тази осемстайна къщичка щеше да е заобиколена от часови. Стаите на Койко бяха разположени успоредно на верандата и щяха да се охраняват непрекъснато. Между нейната квартира и тази на Йоши оставаше едно свободно помещение, в което щяха да пазят двама войници.
— Добре, Абе. А сега се наспи.
— Благодаря, но не съм изморен, господине.