След като се навечеря самичък, както обикновено, Йоши отиде при Койко. Ако се хранеха заедно, неизменно, според обичая, тя щеше да хапва едва-едва, а умишлено щеше да яде предварително, та да е в състояние да се съсредоточи върху неговите нужди. Тази вечер той за свое удоволствие щеше да поиграе с нея го. Това бе сложна стратегическа игра с пулове, подобна на дамата.
И двамата я играеха добре, но Койко бе виртуоз до такава степен, че почти винаги можеше да печели или губи според капризите си. Това правеше играта двойно по-трудна за нея. Йоши й бе заръчал никога да не губи умишлено, но самият той не умееше да губи спокойно. Ако тя спечелеше в някой от лошите му дни, Йоши се цупеше. А победа в такъв ден премахваше раздразнението му.
Тази вечер той спечели. Едва-едва.
— О, господарю, ти ме унищожи! — възкликна Койко. — А пък си мислех, че съм те била!
Седяха във вътрешната й стая с крака в малката вдлъбнатина под ниската маса, където бе поставен мангал с дървени въглища. Бяха се увили с дебела ватирана покривка, затъкната около тях да ги пази от течението и да задържа топлината.
— Достатъчно ли ти е топло?
— Да, благодаря ти, Койко. А как са твоите болежки и синини?
— О, нищо ми няма. Тазвечерната масажистка беше много добра. — Койко се провикна: — Сумомо, донеси саке и чай, моля.
Във външната стая Сумомо взе манерката и чайника за запарка от мангала, плъзна шоджи и ги внесе. Сервира и двете много добре и Койко кимна удовлетворено.
— Учила ли си чайната церемония, Сумомо? — запита Йоши.
— Да, господарю — отвърна девойката, — но… но се боя, че ми липсва майсторство.
— Господарят Йоши е майстор — заяви Койко и с радост отпи от сакето. Хълбоците и гърбът я боляха от целодневното друсане в паланкина, бедрата — от двудневната езда, а главата — от усилието да загуби, а да изглежда така, сякаш ламти за победа. Тя умело прикриваше всичко това, както и потиснатостта си, че днес почти не бяха напреднали в пътуването. Това очевидно бе разочаровало Йоши. „Ала и двамата знаехме, че не бе възможен още един усилен преход — помисли си тя. — Той трябва да продължи сам, а аз ще го последвам. Ще ми се отрази добре да остана насаме за известно време. Такъв живот, колкото и да е прекрасен, изтощава.“
— Утре рано ще продължа с трийсет войници, а на теб ще оставя десет под командата на Абе. Ще ме последваш до Йедо без бързане.
— Разбира се. Разрешаваш ли ми да пътувам колкото се може по-бързо?
Той се усмихна:
— Това само ще ме зарадва, но единствено в случай, че пристигнеш с бодър дух и тяло, а не измъчена.
— Дори и да се измъча, усмивката ти незабавно ще ме излекува. Да изиграем ли още една игра?
— Да, но не го.
Тя се засмя:
— Е, тогава се налага да се поприготвя. — Койко се изправи и излезе във външната стая, като притвори шоджи зад себе си. Чу я как говори на Сумомо, но вниманието му бе заето с утрешния ден, с Йедо и с гай-джин.
Гласовете на жените заглъхнаха. Бяха излезли. Йоши допи сакето си с наслада и влезе в най-вътрешната стая. Там футоните и ватираните завивки бяха разстлани върху безупречни татами. Главната украса се състоеше от зимни пейзажи. Той свали ватираната си юката, потрепери и се плъзна под пухения юрган.
Койко се върна. Йоши я чу как се разтакава в съседната стая. После влезе и се запъти направо към банята, където имаше гърнета за през нощта, ако стане нужда, кани с вода за пиене и съдове за миене.
— Отпратих Сумомо да спи в друга стая тази нощ — извика му Койко оттам — и помолих Абе да постави един войник на пост отвън със заповед да не те безпокои до заранта.
— Защо го направи?
Койко се върна в спалнята.
— Това ще е последната ни нощ за известно време. Споменах му, че няма да продължа с вас утре. Сега те искам изцяло и само за себе си.
Тя спокойно се измъкна от кимоното и се гушна до него.
Макар Йоши да я бе виждал гола многократно, макар тя да го бе вълнувала многократно, макар да бе спал с нея многократно, тази нощ бе многократно по-хубава от всички други.
В двореца в Киото един от съгледвачите на дворцовия управител почука на вратата на спалнята му, разбуди го и му връчи миниатюрно цилиндърче от пощенски гълъб.