— Войниците споменаха нещо, докато те чаках. Всичко ще е готово, щом решиш да потеглим.
— Добре. — След като узна истината за съдържанието на шишенцето, Койко се поуспокои, но не промени решението си да постъпва благоразумно. Бездруго бе изпълнила дълга си към Кацумата. — Вече си далеч от Киото и в безопасност — рече тя тихо и стомахът на Сумомо се сви. Ако не бе пила от лекарството, щеше да изпадне в паника. — Време е да се разделим с теб, Сумомо. Днес. Имаш ли пари?
— Не, господарке. — Сумомо се постара гласът и да звучи естествено. — Не е ли възмож…
— Не се безпокой. Ще ти дам. — Койко се усмихна, тъй като изтълкува погрешно смущението на девойката, и продължи твърдо: — Документите ти в ред ли са?
— Да, но не може ли да ост…
— Така ще е най-добре и за двете ни. Обмислих всички възможности. Предпочитам да продължа пътуването сама. Ти можеш да останеш тук или да се завърнеш при родителите си в Сацума, съветвам те да направиш второто. А можеш и да продължиш сама до Йедо. Както пожелаеш.
— Но, моля, нека остана с теб!
— По-разумно е да продължиш сама. Ти, разбира се, се досещаш, че като те приех при себе си, направих изключителна услуга на настойника ти. Сега си в безопасност — мило изрече Койко.
— Но… но ти как ще се справиш, нали нямаш прислужница? Аз искам да ти служа и…
— Да, и се справяше много добре, но винаги мога да си наема някого. Моля те, не се безпокой за това. Е, ще се върнеш ли в Киото? — Сумомо не отговори, само я гледаше вцепенено и Койко мило запита: — Какво ти каза да правиш твоят настойник, след като ме напуснеш?
— Той… той не ми заръча нищо.
Койко се намръщи.
— Но ти сигурно имаш някакви намерения.
— О, да, господарке — стресна се Сумомо и се обърка още повече. Не се сдържа: — Нареди ми да остана при теб, докато стигнем в Йедо. Тогава… тогава да те напусна, ако такова е желанието ти.
— И да отидеш… къде?
— При… при Ода-сама.
— Да, разбира се, но къде ще отседнеш в Йедо? — учудена запита Койко.
— Не зная точно. Може ли да ви налея о…
— Не знаеш точно ли, Сумомо? — Койко се намръщи още повече. — Има ли някое семейство, при което да отседнеш, ако него го няма?
— Ами… да, има една странноприемница. Там ще знаят къде да го намеря или ще имат съобщение за мен. Но, кълна се, няма да ти бъда в тежест при пътуването, ни най-малко, ти ме учиш на толкова неща…
Колкото повече слушаше Койко как момичето напира („Безразсъдно — помисли си тя, — тъй като очевидно вече съм решила въпроса“), толкова по не й харесваше чутото, нито възбудата на Сумомо, нито начинът, по който говореше, свела очи.
Престана да я слуша и се зае да подреди мислите си. Всичко й се стори още по-зловещо.
— И настойникът ти ли ще бъде в Йедо?
— Не зная, толкова съжалявам. Моля, нека ти налея нещо…
— Този твой Ода-сама от Сацума ли е, в сацумския гарнизон ли служи?
— Не. — Сумомо се прокле наум — трябваше да отговори с „не зная“. — Сац…
— Тогава какво прави в Йедо?
— Не зная, господарке — неубедително произнесе Сумомо; не съобразяваше достатъчно бързо и се ужасяваше все повече. — Не съм го виждала почти цяла година, тоест… Казаха ми, че щял да бъде в Йедо.
Койко я пронизваше с очи. Заговори раздразнено:
— Настойникът ти ми каза, че този Ода-сама бил шиши, така че… — Гласът й заглъхна, след като произнесе думата високо. Заля я цялата чудовищност на престъпното деяние, на опасността, на която се бе изложила, съгласявайки се да приеме това момиче при себе си. — Шиши смятат господаря Йоши за свой главен враг — завайка се тя, — а щом им е враг, те…
— Не, госпожо, не е така, не го смятат за такъв. Само шогунатът и Бакуфу са врагове, а той стои над тях, той не е — възрази енергично Сумомо; лесно изрече лъжата, а после добави, преди да успее да се спре: — Кацум… моят настойник внушаваше това на всички ни.
— На всички ви? — Койко пребледня като платно. — Наму Амида Буцу! Ти си от неговите последователи! — Кацумата й бе разказал, че е подготвил сам няколко подбрани девойки за членове на своята бойна група. — И теб ли е обучавал?
— Аз съм само смирена привърженичка, госпожо.
— Сумомо се мъчеше да се овладее и да изглежда простодушна.
Койко се озърна наоколо — не вярваше на ушите си. Разумът й отказа да съобразява. Блаженият свят, в който съществуваше, се бе разпаднал.