— И ти си от тях, и ти!
Сумомо се втренчи в нея: Не знаеше как да се отърве от преизподнята, която внезапно бе зейнала пред краката им.
— Господарке, моля те, нека мислим разумно. Аз… аз не представлявам заплаха за теб, нито пък ти за мен. Нека всичко си остане така. Заклех се, че ще те пазя, и ще удържа на думата си. Ще пазя и господаря Йоши, ако се наложи. Нека продължа заедно с теб. Кълна се, че ще те напусна, щом пристигнем в Йедо. Моля те! — Погледът й внушаваше на Койко да се съгласи. — Никога не ще съжалиш за любезността си. Моля те. Моят настойник ти поиска услуга за цял живот. Моля те, ще ти служа…
Думите й едва достигаха до Койко. Девойката я хипнотизираше, както кобрата хипнотизира мишка. В главата й се въртеше само една мисъл — как да избяга, как да превърне действителността в лош сън. „Сънувам ли? Бъди разумна, животът ти виси на косъм, нещо повече от живота ти. Събери цялата си съобразителност.“
— Дай ми ножа си.
Сумомо й се подчини, без да се колебае. Ръката й се плъзна към нейния оби и й подаде ножа с калъфа. Койко пое острието така, сякаш бе нажежено. Като не знаеше какво да прави с него, тъй като никога не бе държала, притежавала, нито се бе нуждаела от такова нещо преди, защото в Свободния свят всички оръжия бяха забранени, тя го затъкна в своя собствен оби.
— Какво искаш от нас? Защо си тук? — говореше едва чуто.
— Просто пътувам заедно с теб, господарке — успокояваше я Сумомо, сякаш Койко бе дете, без да съзнава, че и нейното лице е мъртвешки бледо. — Просто пътувам заедно с теб, няма друга причина.
— И ти ли участва заедно с убийците, които нападнаха шогуна Нобусада?
— Разбира се, че не. Аз съм само смирена привърженичка, приятел…
— Но ти издаде моя господар Йоши, когато напусна казармите, за да се срещне с Огама! Ти беше!
— Не, господарке, кълка ти се. Казах ти, той не ни е враг. Онзи е бил някакъв самотен луд, не е от нашите. Повтар…
— Трябва да се махнеш, трябва — с изтъняло гласче настоя Койко. — Моля те, върви си. Веднага, моля те. Бързо.
— Няма никаква причина да се безпокоиш и да се боиш. Никаква.
— О, но аз се страхувам, ужасена съм. Ужасявам се, че някой ще те разкрие, Йоши ще го направи… — Думите й сякаш увиснаха във въздуха помежду им. Погледите им се преплетоха. Сумомо внушаваше, заставяше я, а Койко се почувства безпомощна и клюмна пред силата на отсрещните очи. И двете изглеждаха остарели. Койко се терзаеше, задето бе постъпила толкова наивно, а нейният идол я бе използвал така пагубно. Сумомо се гневеше на собствената си глупост — трябваше да се съгласи незабавно, още в мига, когато тая натрапничава кучка й бе предложила да си иде. „Глупачка, глупачка“ — повтаряха си наум и двете.
— Ще постъпя, както искаш ти — прошепна девойката. — Ще те оставя, макар…
Шоджи се отвори. Йоши оживено влезе и се запъти към вътрешната стая. И двете се съвзеха от унеса си. Побързаха да се поклонят. Йоши спря насред стаята, всичките му сетива го предупреждаваха за опасност.
— Какво има? — запита той рязко. Бе зърнал страха в израженията им, преди да успеят да се поклонят.
— Ни… нищо, господарю — отвърна Койко, овладявайки се, докато Сумомо се втурна към мангала, за да донесе горещ чай. — Искаш ли чай, а ще закусиш ли?
Погледът му се местеше от едната към другата.
— Какво има? — бавно произнесе Йоши. Думите му пронизваха като ледени иглички.
Сумомо смирено коленичи.
— Ние… съжаляваме, толкова съжаляваме, че няма да продължим с теб, господарю, само това… само дето господарката Койко тъгува. Мога ли да ти сервирам чай, господарю?
Настъпи напрегната тишина.
Йоши сви юмруци на хълбоците си, лицето му изглеждаше безжизнено, стоеше на босите си крака като вкопан в пода.
— Койко! Веднага ми кажи!
Койко раздвижи устни, но от гърлото й не излезе нито звук. Сърцето на Сумомо замря, а после заблъска в ушите й, тъй като Койко се затътри на колене, в очите й се появиха сълзи и тя запелтечи:
— Виждаш ли, Тора-чан, тя… Тя говори истината, но не е такава, каквато…
Сумомо тутакси скокна, дясната й ръка се метна към ръкава на кимоното й и измъкна един шурикен. Йоши го видя и стисна зъби. Девойката изви ръка назад, за да го хвърли, а той не бе въоръжен, бе беззащитна мишена — сабите му се намираха във вътрешната стая. Незабавно се приведе наляво с надеждата, че лъжливото му движение ще я обърка и ще отвлече вниманието и. Бе готов да се метне отгоре й. Не откъсваше очи от ръката й. Сумомо невъзмутимо се прицели в гърдите му и с все сила запрати шурикена.