Видя как Абе се втурва откъм гърба й с издигнат меч и изръмжа:
— Не! Остави я на мен! — и едва не бе обезглавен. Отстъпи.
Абе покорно се отдръпна. Последва нова бясна схватка и Йоши си възвърна равновесието точно навреме. Двамата със Сумомо бяха равни в боя — той далеч по-силен, но не толкова опитен като нея.
Дръжките на сабите им се преплетоха. Девойката бързо отскубна своята — при такова вкопчване той щеше да я надвие. Тя отстъпи, направи подлъгващо движение и се впусна в безразсъдно светкавично нападение. Острието на сабята й засегна рамото му. По-неопитен фехтувач би излязъл от строя, но Йоши очакваше удара и бе ранен съвсем леко. Въпреки това извика и престана да се пази, преструвайки се, че е пострадал сериозно. Тя лекомислено се насочи да го довърши. Но не го намери на мястото, където очакваше. Сабята му свирепо се изви откъм пода, завари я неподготвена, отсече лявата и китка и я отхвърли заедно със сабята. Пръстите на отсечената ръка все още стискаха дръжката.
Тя се вторачи в отрязаната си ръка, сякаш не вярваше на очите си. Кръвта шуртеше като река. Не усещаше болка. С другата си длан притисна отрязаното и спря бликащата кръв. Войниците се втурнаха да я заловят, но Йоши отново ги изруга да се дръпнат. Гърдите му се вдигаха и спущаха — опитваше се да си поеме дъх, докато я наблюдаваше внимателно.
— Коя си ти?
— Сумомо Фуджахито… шиши — задъха се девойката. Храбростта и силите й бързо гаснеха. Със сетен напън изскимтя „соно-джооой“, пусна отсечената си китка, пипнешком намери последния шурикен, мушна един от отровните му шипове в раната си и залитна към Йоши, за да го прободе. Но той се бе приготвил.
С един замах я разряза точно от мястото, където шията й се сливаше с тялото, през гръдния кош и сабята му излезе изпод мишницата й. Околните затаиха дъх до един със съзнанието, че са станали свидетели на събитие, което ще се предава от уста на уста през вековете и което доказва, че този мъж е достоен наследник на великия шогун и с право носи неговото име. Но всички бяха разтърсени при вида на толкова кръв. Абе се окопити пръв:
— Какво стана, господарю?
— Спечелих — сурово рече Йоши, докато оглеждаше раненото си рамо. По кимоното му избиваше кръв. Болеше го, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне. — Намери лекар… тръгваме веднага.
Охраната се разтича да изпълни повелите му. Абе откъсна поглед от трупа на Сумомо. Койко стенеше и се гърчеше окаяно, впиваше нокти в татамите и ги разцепваше. Запъти се към нея, но Йоши го спря:
— Внимавай, глупако! И тя е участвала в заговора! — Абе предпазливо изрита ножа на Сумомо. — Обърни я по гръб!
Военачалникът го стори с крак.
Почти не се виждаше кръв. Шурикенът бе приковал кимоното към плътта на Койко и това бе спряло кръвотечението. Почти целият стоманен кръг бе се забил в тялото й. Като се изключат пристъпите на агонията, които на вълни изкривяваха лицето й, тя бе красива както винаги.
Йоши бе изпълнен с ненавист.
За първи път се озоваваше толкова близо до смъртта си. Предишното нападение беше нищо в сравнение с това. Сам не разбираше как е устоял на яростния и неочакван пристъп. На няколко пъти умишлено бе предизвикал съдбата и ужасът да си на ръба се оказа съвсем различен от очакванията му. „Този ужас би могъл да превърне всекиго в нищожество“ — мислеше си Йоши с намерението да насече Койко на парчета, вбесен, задето го е предала, или пък да я остави на мъките й.
Ръцете й безсилно се впиваха в гръдта й. Тя се опитваше да изтръгне оттам оръжието, което й причиняваше кошмарната болка. Но не можа. Прониза я конвулсия и това я изтощи. Отвори очи, видя Йоши да стои над нея, свали ръце от гърдите си и ги вдигна към главата си, та да оправи прическата си за него.
— Помогни ми, Тора-чан — изхлипа Койко. Думите излизаха от устата и едва разбираеми. — Моля те, помогниии… болиии…
— Кой те изпрати при мен? А нея? Кой?
— Помогни мини… о, моля, боли, боли… аз исках да спася… спася… — Гласът й заглъхна и тя отново се видя с ножа в ръка героично да изпълнява дълга си към него, беззащитния, видя се как се втурва да го предпази, да му предаде ножа, с който тя самата не умееше да борави, и да попречи на изменницата да го рани с летящата стомана, да я пресрещне вместо него и да му спаси живота, тъй че той да й благодари и да й прости. Не че бе се провинила в нещо — само му служеше, доставяше му удоволствие, обожаваше го…