— Кой е?
— Аз съм, сър, Едуард. Извинете, но е важно.
Чу се раздразнен ропот. После резето се отмести. Показа се Норбърт с разчорлена коса, с нощница, нощна шапка и къси чорапи за спане.
— Какво има, по дяволите?
— Струан. Току-що съобщи, че от днес слага под забрана всякаква търговия с оръжия и опиум в Япония и ще заповяда същото по цяла Азия и в Китай.
— Ти майтап ли си правиш с мен?
— Няма шега, господин Грейфорт, сър. Случи се на вечерята. Съобщи го пред всички само преди миг — пред Сър Уилям, пред повечето чужди посланици, пред адмирала и Дмитрий. Ето и точните му думи, сър: „Искам да направя официално изявление. Като се придържам към днешното си писмо в «Гардиън», реших, че отсега нататък нашите кораби няма да превозват оръжие и опиум, нито пък Струанови ще търгуват с тях тук и в Китай.“
Норбърт прихна да се смее.
— Я влез. Това заслужава да се полее. По този начин Струанови отпадат от търговията. И превръщат нас в Търговска къща. — Грейфорт подаде глава в коридора и се провикна към главния си прислужник: — Лий! Шампанско бърже-бърже! Влез, Едуард, и затвори вратата. Духа и е толкова студено, че даже топките на бронзова маймуна ще замръзнат.
Той увеличи светлината на петролната лампа. Спалнята му бе просторна, с огромно легло с балдахин, на пода бе постлан килим, а по стените висяха маслени рисунки на клиперите на компания Брок. Флотата им бе по-малка от тази на Струанови, но затова пък параходите им бяха почти двойно повече. Някои от платната бяха пострадали от пожара, а и таванът все още не бе напълно ремонтиран. По нощните шкафчета лежаха купчини книги, а една бе разтворена на леглото.
— Горкото копеле — наистина е обречено — изкиска се злорадо Норбърт. — Първата ни работа е да отменим дуела, трябва ни жив. Сега вече… — Усмивката му се стопи. — Я почакай малко, какви ги говоря! Всичко това е буря в нощно гърне. Той е толкова тай-пан на Струанови, колкото и аз. Ти си един глупак — няма никакво значение какви ги приказва той, а и майка му, дето все дудне цитати от Библията, колкото и да иска, не би могла да приеме, никога няма да се съгласи — та те ще се разорят.
Горнт се усмихна:
— Не мисля.
Норбърт го изгледа строго:
— А?
— Тя ще се съгласи.
— О, така ли? Защо?
— Тайна.
— Каква тайна? — Норбърт хвърли поглед към вратата. Лий, възрастен кантонец с дълга, дебела плитка, облечен в спретната ливрея, с бяла жилетка и черни панталони, се заклатушка в стаята с чаши, шампанско в кофичка с лед и с чиста кърпа, преметната през ръката му. За секунди сервира. Когато вратата се затвори подире му, Норбърт вдигна чашата си: — Наздраве и смърт на всички Струанови. Каква е тая тайна?
— Бяхте ми заръчали да се сприятеля с него. Така и сторих. Той вече ми се доверява. Първо…
— Наистина ли?
— До известна степен, но нещата се подобряват с всеки изминал ден. И тъй, първо — за тази вечер. Написал е писмото и направи подобно съобщение, за да се подмаже тайно на адмирала.
— Какво?
— Може ли? — Горнт махна с ръка към шампанското.
— Разбира се. Седни и ми обясни какво искаш да кажеш.
— Малкълм се нуждае от съгласието на адмирала да се качи на „Пърл“ утре и по тази прич…
— За какво, по дяволите, говориш?
— Случи се да чуя поверителния им разговор. Те излязоха на терасата след вечерята. Аз в това време разглеждах някои от картините му — бях забелязал няколко платна на Аристотъл Куонс — и, ами… гласовете им се чуваха добре оттам. — И Горнт почти дума по дума предаде разговора между Малкълм и адмирала. — Кетърър завърши с думите: „Да видим какво можеш да направиш за десет-петнайсет минути.“
— И това ли е всичко? Не споменаха ли какво става на борда и кое е важното, свързано с „Пърл“?
— Не, сър.
— Чудно, много чудно. Какво би могло да бъде?
— Не зная. Цялата вечеря бе странна. Докато се хранехме, улавях как Струан от време на време хвърля поглед към адмирала, но нито веднъж не успя да улови неговия. Изглеждаше, сякаш адмиралът умишлено го избягва, без това да си личи много-много. Ето какво събуди любопитството ми, сър.
— А къде седеше адмиралът?
— До Анжелик, на почетното място от дясната й страна. А Сър Уилям — отляво. Би следвало да е обратното. И това е странно, нали? Аз седях до Марлоу. Той не откъсваше очи от Анжелик и приказваше скучни неща за военноморския флот, но нито дума за каквото и да било пътуване утре, макар от думите на Струан да останах с впечатлението, че то е било запланувано отдавна и се очаква само съгласието на адмирала. След като Кетърър си тръгна, върнах разговора си с Марлоу към утрешния ден, но той ми каза само: „Може да отплаваме на изпитания, друже, стига адмиралът да разреши. Защо питаш?“ Отговорих му, че обичам корабите, и го помолих да ги съпроводя. Марлоу се засмя и ми обеща да уреди някое друго пътуване. После и той си тръгна.