Боже мой! — той едва не извика, тъй като му хрумна една щура идея: — Ако убият Струан надуела и Анжелик се превърне в свободна карта, не може ли тя да стане Гуиневра за това японче Йоши? Защо не? Може и да му се услади такава пикантна мръвка. Чрез Райко… Анжелик би могла… Тъй като ще затъне в опасно за живота безпаричие и следователно ще е уязвима.“
Понсен се засмя и остави тази опияняваща мисъл за обсъждане през предстоящата нощ.
— Филип! — Искаше момчето да го смята за свой най-верен приятел. — Да помогнем на господарите си да постигнат трайно решение и да го приведат в действие… А?
— Ще бъде прекрасно, Андре!
— Един ден ти ще станеш посланик тук.
Тайърър се разсмя.
— Не говори глупости.
— Нищо подобно. — Понсен искрено харесваше Тайърър, независимо от факта, че те двамата винаги щяха да стоят на враждебни позиции и, че Андре се надяваше да му оказва въздействие. — След година ще говориш и пишеш съвсем свободно на японски. Дребосъка Уили ти има пълно доверие, а имаш и един страхотен коз — Накама, — който ще ти помага. Защо не?
— Защо не? — ухили се Филип. — Тази мисъл е прекрасен завършек на вечерта. Приятни сънища, Андре.
Почти никой в Колонията не спеше толкова спокойно, колкото Анжелик. Тазвечерната „бомба“ на Струан, съчетана с тревогата от приближаващата война тук и в Европа и произтичащите от тях опасности за търговията, държаха почти всички будни.
— Като че ли си нямам достатъчно тревоги с нашата гражданска война — измърмори Дмитрий във възглавницата сред пълната тъмница в спалнята му в сградата на Купър-Тилман. Пристигаха все по-лоши и по-лоши вести и за двете воюващи страни, а членове на неговото семейство се биеха и за едната, и за другата.
И от двете страни се получаваха страховити по численост списъци на ранени, убити и изчезнали, идваха новини за грабежи, опожарявания, зверства, бунтове, жестокости, поквара и чудовищни трагедии. Негов чичо му бе писал, че банди както на Юга, така и на Севера опожаряват и плячкосват цели градове в Мериленд и че в настоящия момент повечето знатни мъже от Севера законно откупуват себе си и синовете си от военна повинност:
„Във войната се сражават бедните, недохранените, зле въоръжените и полумъртвите от глад. Със страната ни е свършено, Дмитрий…“
От Ричмънд баща му пишеше същото:
„Ако това продължи още една година, няма да остане нищо. Нищо. Имам ужасна новина за теб, синко мой, брат ти Яни загина по време на втората атака при Бул Рън. Горкото момче. Кавалерията ни бе покосена, същинска касапница…“
Дмитрий се въртеше и мяташе в леглото си, полагаше усилия да се отърве от болката за нацията си, но не успяваше.
В клуба все още се водеше шумна пиянска свада между неколцината останали на бара търговци. Няколко флотски и армейски офицери, Туийт и още няколко души пиеха питието си преди спане по масите в помещението.
До прозореца седяха граф Сергеев и новодошлият швейцарски посланик Фриц Ерлихер. Руснакът прикри колко се забавлява и се приведе над чашите с портвайн.
— Те са глупаци, хер Ерлихер — надвика той глъчката.
— Смятате ли, че този младок Струан наистина ще го стори?
— Да, но така или иначе тепърва ще се види дали ще осъществи намерението си. — Говореха на френски и Сергеев обясни на събеседника си какъв е конфликтът между майката и сина в семейство Струан. — Такива слухове се носят. Тя дърпа конците, но той съвсем законно е получил титлата.
— Ако се осъществи ембаргото, ще е добре и за двама ни.
— Ах! Предложение ли имате?
— Просто идея, граф Сергеев. — Ерлихер развърза шалчето си и задиша по-свободно. В клуба бе задимено и задушно, силно миришеше на бира и урина, а стърготините по пода се нуждаеха от подмяна. — Ние сме малка, независима нация с недостатъчно суровини, но пък с предостатъчно храброст и умения. Британците, към които вие не питаете никаква обич, монополизират по-голямата част от производството и продажбата на оръжие в Европа, макар че фабриките на Круп изглеждат доста обещаващи. — Брадатият, набит швейцарец се усмихна: — Чуваме, че матушка Русия вече имала солидно дялово участие в тях.
— Вие ме изненадвате.
Ерлихер се разсмя.