На сутринта Геко остави момченцето си при една съседка и с последните си пари си купи най-хубавото кимоно и слънчобран, които успя да намери на пазара за крадени вещи. След това без пукнат грош се запъти към най-добрата фризьорка близо до портите на Йошивара в Йедо.
Там предложи бъдещия си едномесечен доход и в замяна получи най-красивата модна прическа, масаж на лицето и тялото, маникюр, педикюр, както и други необходими неща… и сведения.
Сведенията й струваха дохода за още един месец.
Същия следобед през портите се запъти направо към къщата на Глицинията. Мама-сан се оказа копие на всички, които бе срещала досега: винаги безукорно облечени и сресани, винаги по-пълни от необходимото, с гримирани като маски лица, с очи така любезни за клиентите, които за миг ставаха твърди като гранит, очи, които караха момичетата им да тръпнат от страх, и винаги щедро благоухаещи на възможно най-скъпия парфюм, който никога не успяваше докрай да прикрие просмукващата се миризма на саке. Тази мама-сан бе суха, слаба и се казваше Мейкин.
— Толкова съжалявам, но не приемам дами без документи и предистория — заяви й тя. — Тук стриктно спазваме законите.
— За мен е чест да го чуя, мадам, но аз си имам история, а с ваша помощ ще съчиним друга, която да задоволи и най-дотегливите чиновници на Бакуфу, а пък аз ще задоволявам тия гадини, дето си пъхат носа навсякъде, като ги оставя да ме проучват всеобхватно.
Мейкин се засмя. Но в погледа й нямаше усмивка.
— Къде и на какво са те обучавали? И как се казваш?
— Казвам се Хиноде. А къде — не е важно, важното е на какво.
Геко й разказа за училището за гейши и как не бе оправдала надеждите на учителите си. А после и за практическото си обучение, за категорията на клиентите си и за тяхната численост.
— Интересно. Но толкова съжалявам, нямам вакантно място тук, Хиноде — прекалено приветливо й отговори съдържателката. — Ела утре. Ще поразпитам, може някоя приятелка да те вземе.
— Толкова съжалявам, моля ви да размислите отново. — Бе сигурна, че утре няма да я приемат, като ще се извинят с една или друга причина. — Вие сте най-добрата и се ползвате с най-голямо доверие. — Хиноде стисна зъби, помоли се сведенията да излязат верни и деликатно добави: — Дори и шиши го знаят.
Лицето на мама-сан пребледня, макар изражението й да не се промени.
— Ти си избягала с любовника си и сега той те е напуснал, така ли? — спокойно запита Мейкин.
— Не, мадам.
— Значи е мъртъв.
— Да, мадам.
— Имаш ли деца — едно или няколко?
— Син.
Съдържателната въздъхна.
— Син. При теб ли е?
— При родителите на баща си.
— На колко години е?
— На година и три месеца.
Мейкин заръча да им донесат чай и те го изпиха мълчаливо. Геко вътрешно цялата трепереше, страхуваше се, че е отишла твърде далеч със заплахата; бе сигурна, че мама-сан се чуди откъде ли са излезли сведенията и как тя, една непозната, която сама по себе си вече представляваше опасност, се е натъкнала на тях. И дали не е съгледвач на шогуната. „Ако бях техен съгледвач — заключи Геко, — със сигурност нямаше да го кажа, не още при първата беседа.“
Най-сетне съдържателната се обади:
— Не можеш да останеш тук, Хиноде, но имам сестра. Тя държи прекрасна къща на съседната улица. За въвеждането се заплаща.
— Разреши ми предварително смирено да ти благодаря за помощта.
— Първо се закълни да изхвърлиш лошите помисли от главата си. Завинаги.
— Кълна се в живота си.
— По-добре в живота на сина си.
— Кълна се в живота му.
— Второ, ще станеш образцова дама в нашия Свят — спокойна, покорна и достойна за доверие.
— Кълна се в живота си, в живота на сина ми.
— Трето… третото ще почака, докато разберем дали сестра ми ще се съгласи да подкрепи жената, която виждам пред себе си.
Третото бе въпрос на пари и стана причина за раздор между двете мама-сан. Всичко бе уредено задоволително и сносно. Бе се разбрала със съседката си да й заплаща, за да се грижи за сина й. Навестяваше го тайно всеки две седмици сутрин през почивния си ден. Не бе излъгала съвсем Мейкин, тъй като детето вече бе поверено на родителите на баща си.