Скоро тя отново стана известна, но не достатъчно. Дългът към фризьорката, масажистката и шивачката я преследваше постоянно. Не й оставаше кой знае колко за спестяване. По това време двете мама-сан бяха узнали тайната за сина й, тъй като я бяха наблюдавали и проследили. Никога не й споменаха за него, но я разбираха и й съчувстваха. И ето, един ден нейната съдържателка я бе повикала при себе си и й бе казала за гай-джин, който щял предварително да плати достатъчно и бъдещето на детето щеше да е осигурено. Парите щяха да му стигнат за две години прехрана, най-малко за две години, и щеше да остане сума, достатъчна за безопасното му отвеждане.
Хиноде бе приела с готовност.
След първата ужасна нощ бе поискала да сложи край на живота си — чужденецът бе същински звяр. Колкото и да плака и да моли, Райко не отстъпи, беше непреклонна, тъй като отрано я бе предупредила, че е длъжна да остане с него поне един месец. За щастие имаше достатъчно време да се съвземе и да си измисли някаква нова защита от него. Планът й бе укротил Звяра, както мислено го наричаше Хиноде, и го бе променил. Временно. Станал бе хрисим, плачеше много и изискваше любене с всичките му отклонения, но под привидното му смирение и любезност тя усещаше как клокочи, готово да избухне, насилието.
В тихата и прекрасна обстановка Хиноде чакаше с опънати нерви. Веднага, щом Фурансу-сан почукаше на уличната порта, нейната мейко щеше да дотича и да я предупреди. Имаше време. Ето защо седна в позата лотос за медитация и насочи съзнанието си към Дзен. Скоро бе готова.
Да се съвкупяваш със Звяра бе поносимо. „Странно, колко е различен — мислеше си Хиноде. — Тялото му не е като на цивилизован мъж — по-дълго и по-голямо, но без силата и стегнатостта на всеки цивилизован човек.“
Съвсем различен от Шин, който бе гладък и привлекателен и толкова силен. Любопитно, у съпруга й нямаше и следа от неговия предшественик гай-джин Анджин-сан, който преди два и половина века бе приел името Комода за второто си семейство в Нагасаки. Първото му семейство живееше в Идзу, където той строеше кораби за своя феодал шогуна Торанага.
„Благодаря на всички богове за него. В края на краищата моят Шин се е родил благодарение на него, при това се е родил самурай, както и нашият син.“
Тя се усмихна щастливо. Нейното момченце бе на път вече трета седмица. Двамата съпровождащи го прислужници бяха предани хора. Тя им бе поверила на съхранение договора за сумата, внесена в Гиокояма. Документът бе изготвен на името на майката на Шин и за три години осигуряваше пари за храна и жилище на сина й и на баба му и дядо му.
„За всичко съм се погрижила — с гордост си помисли тя. — Изпълних дълга си към нашия син, Шин-сама. Опазих честта ти. Всичко сложих в ред. Дори и последния въпрос на Райко, преди да приемем последната точка от окончателния договор със Звяра:
— И накрая, Хиноде, какво да правя с тялото ти?
— Изхвърли го на бунището, Райко-сан, все ми е едно — то и тъй, и тъй вече е осквернено. Остави го на кучетата.“
Йокохама
Четвъртък, 11 декември
На зазоряване катерът на Струан летеше откъм фрегатата „Пърл“ и бързаше към кея на компанията. Носовата му част бе чиста, катерът караше с максимална скорост и весело изпускаше стълбчета дим. Вятърът беше попътен и откъм брега. Имаше заоблачаване, което обещаваше да се разкъса до пладне.
Бинокълът на боцмана бе насочен към прозорците на Струан. Вътре светеше, но той не можеше да различи дали Струан е там или не. После моторът изкашля, спря; стори му се, сякаш топките му го удариха под брадичката и цялото дишане на кораба замря. След няколко минути моторът набра скорост, но отново изкашля, пак набра скорост, но шумът му говореше за неизправност.
— Всемогъщи Боже, Роупър, слизай долу — извика боцманът на машиниста. — Останалите негодници да взимат греблата на палубата, в случай че заседнем… Исусе Христе, Макфей ще се разфучи, че сме се заровили… Роупър — изрева той, — какво става, за Бога, Роупър. Тръгвай! — Той отново огледа с бинокъла си прозореца. Никой не се виждаше.
Но Струан беше там, бинокълът му следеше катера и той го наблюдаваше, откакто бе пристигнал до фрегатата. Струан изруга, защото сега ясно виждаше боцмана, а мъжът трябваше да знае, че го наблюдават, и можеше лесно да му даде сигнал: да или не.
— Вината не е негова — рече Малкълм, — ти забрави да изпратиш сигнала. Идиот!