— След малко ще спрем подаването на пара, и готово: ще вдигнем всички платна! — рече Марлоу.
— Наистина предпочитам платната — рече Анжелик, — шумът на мотора е толкова ужасен. Плаването с платна е много по-приятно, съгласен ли си, Малкълм, cheri.
— Да, наистина — отвърна със задоволство Малкълм, бе я прегърнал през талията, като я придържаше срещу наклона на палубата.
Марлоу се обади:
— Аз също съм съгласен, както и почти всички в Британския военноморски флот. Разбира се, все още през повечето време плаваме с платна — не можем да носим много гориво, а и въглищата са толкова мръсни! Но в някоя отвратителна нощ, когато безопасното пристанище е току пред нас, а ние сме в зъбите на морската буря или врагът е двойно повече от нас с двойно повече оръдия, но той е на платноходи, а ти — на параход, започваш да благославяш стария Стивънсън и британските инженери, задето са ти дарили щастието да се движиш срещу вятъра. Ще ви заведа долу, но както казах, навсякъде има въглищен прах и е шумно.
— Иска ми се да надзърна. Може ли?
— Разбира се, а ти, Малкълм?
— Не, благодаря — вие двамата вървете — рече Малкълм. Той бе слизал в моторното на собствените им параходи още като момче, а двигателите въобще не го интересуваха, само тяхното полезно действие, разход и количеството въглища, което поглъщаха.
Преди да напусне мостика, Марлоу провери положението на своя кораб и вятъра. Бяха на три четвърти миля от брега, доста далеч от флота и от търговските кораби.
— Помощник-капитане, поеми управлението на кораба. Щом се изравним с флагмана, спри подаването на пара и вдигни всички платна, курс на изток.
— Да, да, сър.
Малкълм наблюдаваше как Марлоу поведе Анжелик към средния пасарел на кораба, прониза го остра завист към леката му стъпка, в същото време развеселен от заразителното обаяние, с което капитанът обсипваше Анжелик. Той се отпусна на стола. Морето, небето, вятърът и ширинето бяха отнесли мрачното му настроение. Беше чудесно да е на вода, великолепно — да се чувства част от такъв експедитивен, добре поддържан, внушителен боен кораб, знаменито — да му е удобно и да е в безопасност в морския стол и разумът да му поднася различни планове, с които да излезе на глава утре или в следващите дни.
„Джос. Няма да се безпокоя за нищо — обеща си Струан. — Помни своята клетва и че в живота ти започва нов период!“
След като Горнт пристигна в Йокохама като Божи дар, Малкълм бе благодарил на Бога за облекчението и се бе заклел, че ако сведенията на Горнт се окажат верни, винаги ще прави най-доброто, на което е способен, и ще се чувства удовлетворен от това. Нямаше съмнение, че ако смаже Брокови, майка му бързо ще мине на негова страна. Само Анжелик и тай-панството бяха от значение, но да бъде тай-пан не само на думи.
Още същата вечер след срещата си с Горнт нещо го подтикна да се види в огледалото. Налагаше се. Някаква сила го караше да се разгледа внимателно за пръв път от години насам, да проучи себе си истински и задълбочено, а не само лицето си.
Накрая си помисли: „Ти си това, което си; все още си ранен тежко, не можеш да се изправяш много добре, краката не ти служат, както трябва, но можеш да стоиш, да вървиш и ще се оправиш. Тялото ти служи, а и мозъкът ти. Приеми се такъв. Помни какво ти повтаряха непрекъснато майка ти и баща ти още от дете. «Приеми своята джос» — така казваше Дърк винаги. Дърк бе загубил половината си прострелян крак и това не го спря. Дърк бе стрелян и намушкван десетки пъти, едва не са го убили при Трафалгар като юнга, носещ барута за оръдията; на няколко пъти Тайлър Брок едва не го разори; приеми своята джос. Бъди като китаец — такъв беше съветът на Дърк. Направи най-доброто, на което си способен, а тежко им на неудачниците!“
Сърцето му учестено заби. „Дърк… Дърк… Дърк. По дяволите Дърк Струан! Ти мразиш да ти го навират в лицето, цял живот си се ужасявал, че никога няма да се изравниш с него. Признай си!“
Образът в огледалото не му отговори. Той си отговори сам:
— Неговата кръв тече в жилите ми, аз ще ръководя неговата Търговска къща. Аз съм тай-панът, правя каквото мога, но никога не ще мога да се меря с него, признавам. Господ да го убие, това е вярно! Такава е моята джос.
„Добре — сякаш му отвърна неговото отражение. — Но защо го мразиш? Той не те мрази. Защо го мразеше цял живот — мразил си го през целия си живот, нали?“