— Тъй вярно, сър. — Марлоу стоеше мирно, неспособен да прочете каквото и да било по лицето на адмирала. Кетърър се бе разположил на масата в голямата каюта в кърмовата част на кораба заедно с капитана на флагмана. Зад тях и адютантът му стоеше като вцепенен.
— И вие го направихте, след като знаете, че са непълнолетни?
— Да, сър.
— Моля до залез-слънце да ми донесете писмен рапорт, в който да изтъкнете своите съображения и какво точно се е случило. Свободен сте. — Марлоу отдаде чест и понечи да тръгне, когато Кетърър се обърна към капитана, загрубял като канара грозен мъж, известен със суровата си дисциплина и преклонение пред военноморския устав. — Капитан Донован, може би ще потърсите законното положение, а?
— Слушам, сър. — Сините му очи бяха безмилостни.
— Добре, това е всичко засега. — Това бяха последните думи, които Марлоу чу, преди да затвори вратата, и сърцето му сякаш отново заби.
Струан чакаше в преддверието. Двама моряци стояха на пост и ги гледаха подозрително.
— Господи, изяде ли калая?
— Не, съвсем не. — Марлоу се помъчи гласът му да звучи спокойно. — Адмиралът, напълно основателно, иска писмен рапорт, това е всичко. Ще се върна на моя кораб. До скоро. — Преди да успее да си тръгне, вратата на каютата се отвори и той примря за миг. Капитан Донован прехвърча край тях, като едва отвърна на отдадената му чест. На прага застана адютантът:
— Господин Струан, адмиралът ви поздравява, ще бъдете ли тъй любезен да влезете, моля.
Струан закуцука в каютата. Адютантът не го последва, а затвори вратата и зачака на разположение. Преди да излезе, Марлоу улови погледа му, но не прочете нищо в него — разбира се, че не биваше да се говори нищо пред моряците.
Кетърър, останал сам, махна на Струан да седне.
— От една страна, мога ли да те поздравя — рече той с мрачна официалност и подаде ръка.
— Благодаря ви, сър. — Струан се ръкува с него, ръкостискането на адмирала бе силно, но дланта му бе отпусната. — А от друга?
— От друга, изглежда, ще трябва да прекратиш търговията си и да спазиш обещанията си.
— Сър?
— Изглежда, си разтревожил змийското гнездо на приятелчетата си. Сър Уилям е отрупан с оплаквания.
— Както казах, ще направя всичко, на което съм способен.
— Не трябва ли да направиш доста повече, господин Струан?
— Извинете, но какво означава това, адмирале?
— Само онова, което вече ми обеща.
В настъпилата кратка тишина Струан реши да не се показва сломен, съсипан, нито пък да пропуска факта, че този мъж бе направил сватбата му възможна. „Не, не възможна — поправи се Малкълм, — а бе позволил тя да стане възможна. Джон Марлоу бе получил възможността да поеме инициативата в свои ръце.“
— Капитан Марлоу не е застрашен от неприятности, нали?
— Капитан Марлоу е подчинен на военноморския устав.
— Да, естествено, но вярвам, че той ни венча според военноморския устав, сър. Аз предварително прочетох параграфа най-добросъвестно и нямаше никакво ограничение за възрастта, нито се споменаваше за възраст на младоженците.
— Уставът гласи също, че всяка такава сватба е предмет на незабавно преразглеждане. В случая тя е.
— Значи аз хем съм женен, хем не съм. Това ли искате да ми кажете?
— Просто изтъквам, господин Струан, че както при всички въпроси във флота, необикновените събития са предмет на преразглеждане.
Струан се усмихна насила.
— Съвсем правилно. Моят… — Той едва не изтърси „прочит“, но благоразумно се въздържа. — Моето тълкуване на заповедта, сър, му даде разрешението.
Кетърър повдигна едната си вежда.
— Капитан Марлоу ти е показал моята запечатана заповед до него?
— Доколкото разбрах, сър, заповедта му даваше компетентно разрешение, сър… Признавам, че положих извънредни усилия да изясня точката формулировка и да го убедя, че случаят е такъв.
— Не се и съмнявам — сухо отвърна адмиралът.
— Значи е било компетентно разрешение?
— Заповедта ми ясно гласеше: ако го помолиш за странна услуга, той може да я удовлетвори, стига да пожелае. Не спомена ли снощи, че искаш да се скриете от сушата. Странната ти молба можеше да е само тази — заповедите му бяха да осъществи изпитанията си в обсега на флагмана.