Гласеше следното: „Опитът за убийство на господаря Йоши призори в село Хамамацу не успя. Убиецът шиши заклан от него. Дамата Койко също загинала в схватката. Предай на къщата на Глицинията нашата дълбока скръб. Допълнителни сведения, щом стане възможно.“
Наму Амида Буцу…
Мейкин бе прежълтяла.
— Койко мъртва?
— Сигурно е грешка — изтерзана извика Райко. — Сигурно! Койко мъртва? Кога е станало? Няма дата! Шоя, как ти… Това е лъжа, лъжа…
— Толкова съжалявам, датата е зашифрована най-горе — измърмори той. — Случило се е вчера призори. На попътната спирка Хамамацу на Токайдо. Няма никаква грешка. О, не, толкова съжалявам.
— Наму Амида Буцу! Койко? Койко мъртва?
Мейкин я погледна безсмислено, по страните й се стичаха сълзи. И припадна.
— Прислужнички!
Те влязоха тичешком и донесоха уханни соли и студени кърпи и се погрижиха за нея и Райко, докато тя се опитваше да се съвземе и да разбере доколко я засягаше новината. За първи път не бе сигурна дали може все още да разчита на Мейкин, или тя се е превърнала в опасност, която би следвало да се избягва.
Шоя стоеше неподвижно на колене. Беше необходимо да се преструва на изплашен и ужасен, задето е донесъл лошата вест, но той се радваше, че е жив и е свидетел на тези удивителни случки.
Той не им бе дал втория къс от писмото. Бе лично до него, зашифровано и гласеше: „Нападателят беше Сумомо. Койко сметна, че е била въвлечена в заговор, бе ранена с шурикен и обезглавена от Йоши. Приготви се да закриеш сметките на Мейкин. Избягвай да споменаваш за Сумомо. Пази Хирага като национално богатство, неговите сведения са безценни. Притисни го за още, семейството му получи нов заем, както се уговорихме. Спешно молим за военните планове на гай-джин, колкото и да струват.“
Щом получи съобщението, шоя провери в счетоводните си книги сметките на Мейкин, които неговият клон й дължеше, макар да ги знаеше наизуст до една стотна от бронзовата монета. Нямаше причини за безпокойство дори Йоши да я изпратеше на оня свят, или пък ако се измъкнеше от капана, за банката все едно щеше да има печалба. Ако не успееше, друга мама-сан щеше да заеме мястото й — щяха да използват остатъка от богатството, за да подпомогнат новата. Гиокояма бе монополизирала цялото банково дело в Йошивара — един огромен и постоянен извор за печалба.
Каква ирония на съдбата — помисли си шоя, чудейки се как щяха да постъпят двете жени, ако разберат причината за непобедимото влияние на Гиокояма. Една от най-недостъпните тайни на дзайбацу бе, че техният основател беше не просто мама-сан, а гениална жена.
В началото на XXVII век с възторжената подкрепа на шогуна Торанага тя бе проектирала ограден със зидове квартал, където за в бъдеще щяха да вършат своята работа всички Къщи — висши и нисши — по онова време публичните домове били пръснати из целия град; бе го нарекла Йошивара, Мястото на тръстиките, по името на района, който Торанага й бе отредил. После тя създала нова класа куртизанки, гейши, обучени и подготвени за всички изкуства. Те според обичая не били достъпни за леглото.
После тя поставила началото на лихварството, като се съсредоточила в Йошивара в Йедо, наскоро разпростряла пипалата си до всички други, учредени из цялата страна. Шогунът Торанага мъдро предвидил, че в такива квартали ще е много по-лесно да наглеждат и да вземат парите на доставчиците и клиентите им.
И най-сетне — нещо невероятно в онези времена, по един или друг начин — никой все още не знаеше как — тя убедила шогуна Торанага да направи най-големия й син самурай. И другите й синове преуспели на часа: в корабостроенето, като търговци на ориз, като производители на саке и на бира; потомците им днес бяха собственици или негласно ръководеха огромна търговска мрежа. След няколко години тя получила разрешение самурайският й род да получи името Шимода. Сега Шимода бяха наследствени даймио на малко, но богато феодално владение със същото име в Идзу. Именно тя измислила надписа на портата на Йошивара: „Страстта не може да чака, тя трябва да бъде задоволена.“
Умира на деветдесет и две години; като мама-сан била известна под името Гиоко — Дамата на късмета.
— Шоя — каза Мейкин между риданията си, — моля те, посъветвай ме какво да направя, моля те.
— Трябва да изчакаш, да бъдеш търпелива и да чакаш — рече той колебливо, все още с престорено изражение на безпокойство, забелязал тутакси, че макар да ридаеше гръмко и сърцераздирателно, очите на Мейкин бяха по-безмилостни от всякога.