— Да, мой скъпи, прости ми, беше глупаво от моя страна. — Все още го прегръщаше. След миг спря да се терзае заради него и се ядоса на себе си за тази своя грешка, избърса сълзите си — а с тях и моментната си тъга, — целуна го бързо, сякаш нищо не се бе случило. — Извини ме, любими, много съм глупава! Седни там за малко.
Той се подчини.
Докато го наблюдаваше с премрежени, но сияещи очи, развърза копринения колан, после откопча копчетата отзад и остави роклята си да се свлече, както бе намислила. Остана само по къс комбинезон и тесни долни панталонки. Той посегна към нея, но тя се изкикоти, изплъзна се и отиде до сандъка, където бяха огледалото, помадите и парфюмите й. Без да бърза, си сложи парфюм зад ушите и после на всяка гърда. Закачаше се, играеше си.
Но той не възразяваше, погълнат от нея, очарован. Нали тя му бе обяснявала много пъти по различен начин, че „ние, французите, сме различни от вас, скъпи ми Малкълм, ние сме откровени в любовта, едновременно сдържани и несдържани, съвсем различни от англичаните. Вярваме, че любовта е като великолепно ястие — нещо, което вълнува сетивата, всички сетива, а не както са научени бедните ни английски сестри и братята им: че трябва да става набързо, на тъмно, с убеждението, че сношението е нещо долно, а телата срамни. Ще видиш, когато се оженим…“
И вече бяха женени. Тя бе негова съпруга, кокетничеше, за да му достави удоволствие, а той усети как го изпълват радост и възбуда. „Слава Богу за това“ — помисли си той с огромно облекчение. Седмици наред се бе тревожил и бе преживявал отново и отново случая с момичето от Йошивара, когато нищо не се бе получило.
— Анжел — повика я гърлено.
Тя свенливо свали бельото си, отиде при лампата и намали фитила, като остави достатъчно светлина; бе по-прекрасна, отколкото той си я бе представял — голото й тяло приличаше на сън и в същото време бе до болка живо и действително. Без да бърза, тя се качи от другата страна на леглото и легна до него.
Зашепнаха си любовни слова, ръцете му я докосваха, изучаваха я, той задиша учестено, премести се по-близо, изохка, когато се премести, устните му бяха горещи, а целувките страстни. Нейните ръце бяха нерешителни, предпазливи и овладени, цялото й съзнание бе съсредоточено върху представата за щастлива, невинна първа любов, която й се искаше да му даде — отчаяно желаеше да му достави удоволствие, но и малко се боеше.
— О, Малкълм, о, Малкълм… — шепнеше Анжелик и го целуваше силно и с обич — молеше се да е вярно онова, което Бабкот й бе казал: „Не се безпокой, за известно време той няма да може да язди, нито да танцува полка блестящо, но няма значение, може да кара карета с четири коня, да командва кораб, да ръководи Търговската къща, да наплоди много деца — и да стане най-добрият съпруг на света…“
Вече го желаеше силно. Но се пригодяваше, сдържаше страстта си, вярна на своя замисъл, помагаше му и го ръководеше. Внезапно рязко изохка, но без дори за миг да се подвоуми, го обгърна още по-силно, оказвайки му уж съпротива, докато той много скоро извика, цялото й тяло се разтърси от гърчовете на неговото облекчение и виковете, които продължаваха ли, продължаваха. А после усети безпомощното му, задъхано дишане, безжизнената тежест на тялото му, сякаш я смаза — но и не я смаза.
„Колко чудно, че не ми тежи, сякаш сме създадени един за друг“ — помисли си Анжелик, докато шепнеше ласкави и нежни слова, успокоявайки задъханите му стонове, доволна, че първото му съвкупление е минало толкова задоволително.
Малкълм бе изпаднал в унес, залутан в някаква чудновата равнина, безтегловен, изпразнен от усещания, но заситен от любовта на това невероятно създание, което голо представляваше пределът на бляновете му, дори повече. Уханието й, вкусът й, цялото й същество. Чувстваше се удовлетворен до последната си фибра. Бе изпаднал в еуфория. „Вече е моя. Бях мъжествен, а тя женствена, и, о, Боже, надявам се да не съм я наранил.“
— Добре ли си, Анжел? — попита Малкълм дрезгаво, сърцето му се успокояваше, но все още едва имаше сили да говори. — Не те нараних, нали?
— О, не, скъпи… Толкова те обичам.
— И аз… и аз, Анжел, не мога да ти кажа колко много. — Той я целуна и се повдигна на лакти.
— Не, не се мърдай, не още, моля те, харесвам те така… Какво има, скъпи? — попита тя притеснено и го прегърна по-здраво.
— Нищо, няма нищо — измърмори той, преодолявайки внезапната болка в слабините, която го прониза чак в основата на черепа, щом се помръдна. Предпазливо повтори опита си — този път бе по-добре. И сдържа стенанието си.