— Колко?
— Срещата си струва и най-високата цена.
— Съгласен съм, но колко? — бе попитал Сьоратар.
— Четири мои заплати — бе отвърнал горчиво Андре, — същинско подаяние. Като стана дума, Анри, аз се нуждая от аванс или от премията, която ми обеща преди месеци.
— Нищо не съм обещавал, скъпи Андре. Ще я получиш своевременно, но, извини ме — никакъв аванс. Много добре, ще получиш тази сума след срещата.
— Половината сега, половина после. Той безплатно ми съобщи, че тайро Анджо е болен и може да не изкара до края на годината.
— Има ли доказателство?
— Хайде, Анри, знаеш, че това е невъзможно!
— Накарай връзката си да принуди тая маймуна тайро да се срещне с Бабкот за преглед… и ще ти дам петдесет процента отгоре.
— Двойна заплата от днес, а ще ми трябва и една солидна сума за моя осведомител.
— Петдесет процента от деня на прегледа и трийсет златни мекса, пет веднага, а останалите след прегледа. И толкова!
Сьоратар бе видял, че надеждите на Андре нараснаха. „Горкият Андре, вече губи усета си. Аз, естествено, съзнавам, че голяма част от парите ще идат в ръцете му, но няма значение — да се занимаваш с шпиони е мръсна работа, а Андре е особено мръсен, макар че е много умен. И нещастен.“
Той се пресегна и си взе последния резен сирене „Бри“, което бе пристигнало в лед на фантастична цена с последния пощенски кораб.
— Бъди търпелив с горкия човек, Вервен, а? — Всеки ден Анри очакваше да види някакви признаци на болестта, но нямаше нищо, а Андре от ден на ден изглеждаше все по-млад. Предишното му измъчено изражение постепенно изчезваше. Само характерът му се бе влошил.
„Mon Dieu Тайна среща с Йоши! И ако Бабкот прегледа тоя кретен Анджо и дори го излекува, подучен от мен — ще направим огромна крачка напред.“ Няма значение, че Бабкот е англичанин: в замяна за този успех Сър Уилям ще получи някоя и друга облага.
Той вдигна чашата си:
— Вервен, mon brave, чума да тръшне англичаните и Vive la France!
Анжелик лежеше безучастна на леглото с балдахин, подпряна върху купчина възглавници; никога не бе изглеждала по-изнурена, нито по-безплътна. Хоуг седеше на стол до леглото, ту задрямваше, ту се събуждаше. Късното следобедно слънце проникваше през облаците за миг и огряваше мъгливия, ветровит ден. В морето корабите се отправяха към местата си за акостиране. Преди половин час — за нея минута или час бяха едно и също нещо — сигналното оръдие бе известило за предстоящото пристигане на пощенския кораб, бе я събудило, но всъщност тя и не спеше, люшкаше се между съзнание и несвяст, сякаш помежду им нямаше никаква граница. Погледът й се рееше край Хоуг. Зад него видя вратата към покоите на Малкълм — не неговите покои, нито техните покои, просто стаите на някой друг, на следващия тай-пан…
Сълзите й отново рукнаха, с пълна сила.
— Не плачи, Анжелик — каза тихо Хоуг, нежно. Целият бе нащрек; наблюдаваше я за тревожни признаци на задаваща се беда. — Всичко е наред, животът ще продължи и ти вече си добре, наистина.
Държеше й ръката. Тя избърса сълзите си с кърпичка.
— Искам малко чай.
— Веднага. — По грозното лице на Хоуг се изписа облекчение. За първи път от сутринта тя бе проговорила, както трябва, свързано и първите мигове от връщането й бяха жизненоважни показатели. Той едва не извика от радост, отвори вратата, защото гласът й даваше слаб лъч на надежда, в него не се долавяше истерия, блясъкът в очите й бе добър признак, лицето й вече не бе подпухнало от плач, а пулсът й, който бе преброил, докато държеше ръката й, бе постоянен и силен — деветдесет и осем удара за минута. Вече не прескачаше и не се колебаеше.
— А Со — рече той на кантонски, — донеси на господарката пресен чай, но без да вдигаш шум, излез, без да казваш нещо. — Хоуг пак седна близо до леглото. — Знаеш ли къде си, скъпа?
Тя само го изгледа.
— Мога ли да ти задам няколко въпроса? Ако си изморена, кажи ми, не се бой. Прощавай, но е важно за теб, а не за мен.
— Не се боя.
— Знаеш ли къде си?
— В моите покои.
Гласът й звучеше вяло, гледаше безжизнено. Безпокойството му се засили.
— Знаеш ли какво се случи?
— Малкълм е мъртъв.
— Знаеш ли защо умря?
— Умря през нашата първа брачна нощ в брачното ни ложе и аз съм виновна за това.