Предупредителна камбанка звънна в съзнанието му.
— Грешиш, Анжелик. Малкълм бе убит на Токайдо преди месеци. — Гласът му бе спокоен и твърд. — Съжалявам, но това е истината и оттогава той живя живот назаем; вината не е твоя, никога не е била твоя, такава бе волята Божия, но ще ти кажа от цялото си сърце: ние, Бабкот и аз, никога не сме виждали по-спокоен… по-спокоен мъртвец, никога, никога, никога.
— Аз съм виновна.
— Единственото, за което си отговорна, е радостта през последните месеци от живота му. Той много те обичаше, нали?
— Да, но умря и… — Анжелик едва не добави: „както и другият, чието име дори не зная, но той също умря, той също ме обичаше и също умря, а сега и Малкълм е мъртъв…“
— Престани!
Суровият му глас я издърпа от ръба на бездната. Хоуг задиша отново. Съзнаваше, че така трябва да постъпи, и то бързо, инак тя бе загубена като много други, които бе виждал. Трябваше да я отърве от дявола, който се таеше в съзнанието й и само чакаше да изскочи, да се нахвърли върху плячката си, да я превърне в несвързано ломотеща душевноболна; поне нямаше да й навреди.
— Извини ме. Разбери ме правилно. Ти си само ви… — той се стресна навреме и замени думата — причината за радостта му. Повтори след мен. Ти си само при…
— Аз съм виновна.
— Повтори след мен: аз съм само причината за радостта му — изрече той старателно по-скоро като заповед, забелязал с тревога разширените й зеници. Тя отново стоеше на ръба на пропастта.
— Аз съм вин…
— Причината, по дяволите — рече той с престорен гняв. — Кажи го след мен: аз съм само причината за радостта му. Причината за радостта му! Кажи го!
Той видя, че пот ороси челото й, и тя отново каза същото, и той отново я прекъсна, повтори й правилните думи „причината, причината за радостта му!“, а тя пак каза другото и пак, и пак, а през това време А Со донесе чая, но и двамата не я забелязаха. Тя избяга ужасена, докато Хоуг отново и отново заповядваше на Анжелик, а тя упорстваше, докато внезапно изпищя на френски:
— Добре, аз съм само причината за радостта му, но той все пак е мъртъв… мъртъв… мъртъв… моят Малкълм е мъртъъъв!
На Хоуг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко е наред и че тя може да поспи, но не го направи: още бе рано за това. С твърд, но не заплашителен глас, той й каза на правилен френски:
— Благодаря ти, Анжелик, но сега ще говорим на английски: да, аз също ужасно съжалявам, ние всички съжаляваме, че твоят прекрасен съпруг е мъртъв, но това не е по твоя вина. Кажи го!
— Остави ме на мира. Излез!
— Когато кажеш: „Не е по моя вина.“
— Не… не, остави ме на мира!
— Когато го кажеш! Не е по твоя вина!
Тя го загледа втренчено с омраза, задето я измъчва така, после отново изпищя:
— Не е моя вина, не е моя вина, не е по моя вина, сега доволен ли си? Излез… Излез!
— Стига да ми кажеш, че съзнаваш, че твоят Малкълм е мъртъв, но че ти не носиш никаква вина за това!
— Излез!
— Кажи го! По дяволите, кажи го!
Внезапно гласът й прозвуча като вой на див звяр:
— Твоят Малкълм е мъртъв, твоят Малкълм е мъртъв, той е мъртъв, но ти не си вин… нямаш никаква вина, никаква проклета от Господа вина… не си виновна… не вин… не… — Гласът й постепенно премина в хлипане, — не съм виновна, не съм, наистина не съм, о, мой скъпи, прости ми, прости ми. Не искам да си мъртъв, Пресвета Майко, помогни ми, той е мъртъв и аз се чувствам толкова ужасно, о, Малкълм, защо умря, толкова те обичах, толкова много… О, Малкълм…
Този път той я прегърна тихо, здраво, за да смекчи треперенето й, риданието й и разтърсващите я хлипания. След време гласът й стихна, риданията намаляха и тя потъна в неспокоен сън. Той все още я държеше нежно, но сигурно, а дрехите бяха полепнали по тялото му от пот. Не помръдна, докато тя не заспа дълбоко. После я отпусна. Гърбът го болеше и той се изправи предпазливо, измъчен, с изтръпнали мускули. Успя да поотпусне рамената и врата си и седна, за да възстанови силата си.
„На прага беше“ — помисли си той. Изпитваше удоволствие, че е успял и този път, това донякъде облекчаваше болката му; гледаше я — млада, красива и вън от опасност.
Спомените го отведоха в Канагава при другото момиче, сестрата на японеца, когото бе оперирал, също толкова млада и красива, но японка. „Как се казваше тя? Нещо като Уки. Спасих брат й, а той съвсем съсипа това дете тук. Но се радвам, че японката е успяла да избяга. Дали наистина? Такава красива жена. Като моята скъпа жена. Колко ужасно и безсмислено от моя страна, колко безумно бе да я взема от Индия и да я обрека на ранна смърт в Лондон.