— Ще ми отделиш ли една секунда? — попита Горнт.
— Влез, разбира се. — От вчера отношението му към Горнт се бе променило. Бе настоял да си говорят на малки имена. „Боже мой — помисли си той, — колко съм се лъгал за него.“ — Седни. Слушай, сторих го вече десетки пъти, но пак ти благодаря — ти наистина ми спаси живота.
— Няма за какво, просто изпълних дълга си.
— И слава Богу. Какво мога да направя за теб?
— Носи се слух, че ще изпратиш тленните останки на Малкълм в Хонконг за погребение, и се питах, дали ще мога да пътувам с вашия кораб?
— Естествено. — Джейми се поколеба. — За да докладваш на Тайърър Брок и на Морган ли?
Горнт се усмихна.
— Няма как да избегнем истината, Джейми. Ще им отнеса резултатите от следствието, но е мое задължение да им го кажа направо, като мъж на мъж.
— Да, прав си. — Скръбта отново връхлетя Джейми. — Съжалявам, че Малкълм не е жив, та да разбере какво направи ти за мен, съжалявам, че го няма. Щеше да се сприятели с теб — той много ти се възхищаваше. Много е жалко, че работиш за тях.
— След като се срещнем, вероятно вече няма да е така, те само ме наеха от Ротуел, така че няма значение. След Хонконг ще се върна в Шанхай.
— Виж, ако мога да ти помогна по някакъв начин, ще го направя.
— Нищо не ми дължиш, просто изпълних дълга си, но човек винаги се нуждае от истински приятел. Благодаря, ако загубя, ще те помоля за помощ. Ще има ли свободна каюта на „Буйният облак“?
— Той ще замине утре вечер.
— Предполагам, че госпожа Струан ще го придружи? Трудно е да мислим за него като за мъртвец, нали?
— Да. Доктор Хоуг твърди, че дотогава тя ще е в състояние да пътува.
— Отвратителен късмет. Ужасен. Благодаря. Ще се видим по-късно.
Джейми го наблюдава как излиза, странно развълнуван. Не бе в състояние да изрази усещанията си. „Навярно съм дотам объркан, че всичко ми изглежда странно. Боже мой, дори Хоуг се държа особено, нищо чудно.“
Той се насили да поработи малко. Тъй като му потрябваха някои документи от бюрото на Малкълм, стана и тръгна по коридора към кабинета на тай-пана. Машинално вдигна ръка да почука. Отказа се, отвори вратата и застина. Анжелик седеше на стола на Малкълм зад бюрото му. Срещу нея се бе настанил „Небесният“ Скай и говореше:
— Доколкото зная, а… — Той се озърна.
— Здравей, Джейми — тихо каза Анжелик. Тъмната рокля подчертаваше алабастровата и кожа, косата и бе вдигната на тила над дългата й шия, очите й бяха ясни, устните й бяха възстановили нормалния си цвят. — Как си?
— О… ъъ, чудесно. — Джейми се обърка от уравновесеността и от новата й красота — по-различна отпреди, някак си сдържана, недостижима, но още по-привлекателна. — Извинявай, не очаквах… Д-р Хоуг ми каза да не те безпокоя, докато не ме повикаш. Как си?
— Аз го помолих за това. Добре… добре съм, благодаря ти. Има някои неща, които исках да уредя тази сутрин. Съжалявам за това, което ти се е случило, за лошия ти късмет с Норбърт Грейфорт. Горкичкият Джейми, колко си контузен, добре ли си?
— Да, благодаря ти. — Джейми се почувства още по-неуверен. Гласът й бе спокоен, прекалено спокоен, тя излъчваше усещане за собствено достойнство, което Макфей не успя засега да определи. — Чу ли, че Едуард Горнт ми спаси живота?
— Да, той ми каза преди няколко минути. Всъщност не е съвсем така — той дойде тук преди малко, за да изкаже съболезнованията си, и аз го видях. Господин Скай ми разказа за храбростта му. И за дуела.
— О! — На Джейми му се дощя да наругае Скай за намесата му.
— Горкият Малкълм — рече Анжелик, — ужасно се радвам, че не знаех за тази глупост. Иначе щях някак си да го възпра. Но какъв късмет, че Едуард е бил там. Колко ужасни, колко ужасни са някои хора.
— Да, но по-важното всъщност е как си ти!
— Нито добре, нито зле. Нищо не чувствам и съм… ами… сякаш съм съвсем празна.
— Това е точната дума, празна. И аз също. — Джейми погледна „Небесния“, който му се усмихна уклончиво. Тишината се сгъсти. Притеснен, Джейми разбра, че двамата искаха да останат насаме. — Да направя нещо за теб?
— Не в момента, благодаря ти, Джейми.
Той кимна замислено.
— Нужни са ми някои документи.
— Моля, намери ги. — Тя се облегна на стола, в който изглеждаше като джудже, сдържана и овладяна.
Макфей с неудобство започна да преглежда отрупаните с вътрешна и външна поща табли, реши да ги вземе, както си бяха, и ги сложи една върху друга.