— Вземи я, вземи всичко, и писмата също. — Анжелик му ги подаде. — Остави ми само снимката. Благодаря, господин Скай. И благодаря, скъпи Джейми, ще се видя с теб, когато се върнеш.
Двамата мъже очакваха тя да се изправи, но Анжелик не се помръдна.
— Тук ли смяташ да останеш? Не, нали? — Джейми се смути, това му се струваше толкова страховито.
— Мисля, че ще остана. Прекарах толкова много време в тази стая, че… че я чувствам близка. Вратата към моите покои е отворена, ако… ако реша да си отдъхна. Но, моля те, отведи А Ток, горкичката, оттук и й кажи да не се връща. Горкичката, нужна й е помощ. Помоли д-р Хоуг да я прегледа.
— Да затворя ли вратата?
— Вратата ли? О, няма значение, да, ако желаеш.
Те изпълниха молбата й и повериха А Ток в ръцете на Чен. Той също бе като обезумял и бе облян в сълзи. Излязоха на Хай стрийт и двамата изпитаха облекчение, че са на открито, но всеки потъна в собствените си мисли. Скай кроеше и пресяваше плаващите пясъци, които го очакваха занапред. Джейми все още не бе в състояние да крои планове, изцяло погълнат от трагедията и без да знае защо, загрижен за Търговската къща.
„Какво толкова има у нея? — питаше се той, без да забелязва нито улицата, нито повяващия вятър, нито прибоя, който въртеше чакъла по брега, нито миризмата на гниещи водорасли. — Скръбта й отива. Възможно ли е това да…
Тя вече е жена! Ето я разликата, в нея се усеща дълбочина и вътрешно равновесие, каквито нямаше преди. Тя е жена, вече не е момиче. Дали е заради нещастието, или защото вече не е девойка — това ли е загадъчната промяна, която се извършвала или се предполага, че се извършва при загубата на девствеността? Или и двете заедно, а може би Божият пръст й помага да се приспособи?“
— Господи — рече той на глас, без да иска, — какво ще стане, ако роди дете?
— Моля се заради нея самата да има — отвърна дребничкият мъж.
Щом мъжете излязоха, Анжелик затвори очи и пое дълбоко дъх. Скоро се успокои, стана, залости вратата и отвори своята стая. Леглото й бе оправено, във ваза върху тоалетката й имаше свежи цветя. Върна се в покоите на Малкълм, залости своята врата и пак седна на стола му.
Едва тогава погледна снимката — за първи път виждаше родителите му. На гърба бе написано: „17-и октомври 61.“
Кълъм Струан изглеждаше много по-стар за четирийсет и двете си години. Тес не бе нито стара, нито млада, бледите й очи бяха втренчени право в Анжелик. Тънката линия на устните й биеше на очи.
„Тес ще навърши трийсет и осем тази година. Как ли ще изглеждам аз на нейната възраст — след деветнайсет години, два пъти повече отсега? И аз ли ще имам такива строги черти, които издават брак без любов и съсипващо семейно бреме? Тя мрази баща си и братята си, а те нея и двете страни се опитват да се разорят едни други — при нея всичко е започнало толкова романтично, пристава на любимия и се венчава в морето също като нас, но, о, Боже мой, каква разлика.“
Анжелик погледна през прозореца към залива и корабите в него; един търговски параход напускаше пристанището — капитанът и офицерите стояха на мостика; пощенският кораб бе заобиколен от обслужващи корабчета и катерът на Струанови бе там, както и „Буйният облак“. Бе изящен, изтегляше котвата си и вдигаше платна, за да плава срещу бурните ветрове. „Малкълм все това ми повтаряше — помисли си тя, — че техните клипери плават срещу бурните ветрове.“
Анжелик затвори очи, потърка ги и пак се огледа. Нямаше грешка. През целия ден очите й виждаха с неочаквана, стряскаща яснота. Бе го забелязала веднага, щом се бе събудила сутринта — всяка подробност в стаята, завесите, увехналите цветя във вазата, кръжащите мухи — четири на брой. След секунди се почука и тя чу гласа на А Со:
— Госп’жица? Лекар иска види те, а, хей? — Сякаш и слухът й се бе изострил и шумът от стъпките на А Со плавно я бе измъкнал от съня.
А най-странното бе, че и мисълта й бе ясна, сякаш цялото й бреме се бе смъкнало. Тъгата си оставаше, но колко ясно обмисляше въпрос след въпрос, без да се вцепенява от ужас, без да се обърква. Отговорите идваха сами и ни най-малко не изпитваше обичайния страх, от който сърцето й се свиваше. Загриженост — да — усещаше единствено това, но я нямаше предишната болезнена паника и нерешителност.
Сега Анжелик можеше да си спомня оня ден и онази нощ с всички подробности без съкрушителна, нечовешка, безжизнена обърканост. „Бях ли се вцепенила? Завинаги ли? Вярно ли е това, което доктор Хоуг каза тази сутрин: Не се безпокой, отърва се. Щом можеш да плачеш от време на време и да не се страхуваш да се върнеш назад във времето, животът ти ще бъде чудесен, ще се подобряваш с всеки изминал ден. Ти си млада и здрава, животът е пред теб…“