Mon Dieu, лекарите говорят такива баналности. След Хоуг — Бабкот. Кажи-речи, същото. Беше любезен, висок и нежен, нежност, която можеше да се превърне в плам, ако тя му позволеше. „Няма да го допусна — помисли си Анжелик, — докато не бъда свободна. И в безопасност. В безопасност и свободна.“
Тялото й бе отпочинало. Нямаше и помен от заслепяващото главоболие, нито разкъсващи вътрешни гласове. Веднага осъзна къде се намира, коя е, защо е тук, защо е сама и какво се бе случило. Преживяваше всичко отново, наблюдаваше себе си в тоя кошмар, наяве съзнаваше всичко, но така, сякаш ставаше дума за някоя друга: как се бе събудила от вопъла на Чен, как, обхваната от ужас, се бе опитала да разтърси Малкълм, за да събуди и него, как бе зърнала кръвта под краката си и за момент се бе ужасила, че се е порязала твърде дълбоко, а после бе разбрала, че кръвта е негова… негова и че той е мъртъв, мъртъв, мъртъв.
Без да съзнава, бе скочила гола от леглото, ужасена и пищяща, без да вярва на очите и ушите си; молеше се да е сън, в кабината се втурнаха другите. А Со, А Ток, някой я покри; гласове, викове, писъци и въпроси, и още въпроси, докато накрая каютата я притисна и тя потъна в пустота и ужас. А след това се озова на мостика, зъзнеща и пламнала, задаваха й въпроси и тя не отговаряше — устата й бе като заключена, главата й пламтеше, миризма на кръв, кръв по слабините й, по ръцете и в косата й. Гадеше й се.
А Со я отведе в банята, водата бе хладка, прекалено хладка, за да отмие смъртта му. Отново й прилоша и заслепителната отрова се надигна в нея и я изпълни. Видя се как крещи на Хоуг — толкова грозна гледка, о, толкова грозна.
Анжелик потрепери. „Така ли ще изглеждам, когато остарея? На каква възраст се остарява? Някои остаряват много рано.“ Какво точно бе казала на Хоуг? Дори сега не можеше да си спомни. Помнеше само, че онази отрова се бе изляла и след нейния порой бе настъпил спасителният сън. „Има толкова неща, за които да благодаря на Хоуг и да мразя Бабкот — заради неговото приспивателно започнаха моите беди. Вече не се страхувам, не съм отчаяна. Не разбирам на какво се дължи, но е така — благодарение на Малкълм и Хоуг, на този вонящ дребен адвокат с отвратителен дъх и на Андре. Андре все още е разумен, все още е мой довереник и ще остане такъв, докато плащам. Да, той е изнудвач. Но няма значение. Той трябва да ме защитава, за да си помогне, а освен това има Господ в небесата и от неговото възмездие няма как да избягаш.
Навярно ще се справя с живота си, стига да бъда предпазлива.
Пресвета Майко, толкова отдавна се уговорихме, че трябва да си помогна и да не завися от един или няколко мъже като останалите си бедни посестрими. Зная, че съм грешница. Малкълм беше единственият мъж, когото наистина пожелах, наистина обикнах и за когото наистина исках да се омъжа, обичах го, както само глупава хлапачка може да обича. Истинска ли е първата любов? Или любовта е за зрелите хора? Сега съм зряла. Беше ли моята любов към Малкълм зряло чувство! Мисля, че да, надявам се да е била такава.
Но моят любим е мъртъв. Приемам това. А сега?
Тес? Хонконг? Андре? Горнт? У дома? Тес?
Всичко по реда си.
Най-напред моят любим трябва да почива в мир. Както се полага.“
Погледът на Анжелик се спря на сейфа, вратата му бе затворена, но не заключена. Тя стана и го разтвори. Пъхна ръка навътре и докосна малка, скрита вдлъбнатина. Част от лявата стена се отвори. В кухината лежаха някакви документи, още един личен печат и кесийка с монети и банкноти. И шише с лекарството му. И малка кутийка.
Преди седмица Малкълм с усмивка й бе показал тайната кухина.
— Няма кой знае какво за криене, всичко важно е в Хонконг при майка ми. Документите за тай-панството, копие от завещанието на татко, завещанието на майка и така нататък, печатът на тай-пана. Това е за — той бе свил рамене със светнали очи, — за дреболии и тайни подаръци, които ще ти подаря, ако си много добра и ако ме обичаш до полуда.
Тя отвори кутийката. Златен пръстен с рубини. Не много скъп, но достатъчно ценен. Документите бяха търговски — списъци с цифри, които тя не разбра.
И никакво завещание.
„По дяволите — помисли си тя без гняв. — То щеше да опрости нещата за в бъдеще. Андре изтъкна това.“