— Може пък да я удържим — рече Джейми. — Тес не е човекоядка, посвоему винаги е била справедлива.
— Към мен няма да се отнесе справедливо — каза Анжелик. — Аз я разбирам. Само жена може да я разбере истински. Уверена е, че съм влязла под кожата на най-големия й син и съм го убила. Малкълм ме предупреди каква е.
— За да я удържим, се нуждаем от време — продължи Скай. — Нуждаем се от време, за да преговаряме, а то няма да ни стигне заради погребението.
Двамата мъже си отидоха, без да са решили нищо.
„Няма значение — помисли си Анжелик. — Ще погреба съпруга си, както той желаеше. Ще наследя всичките му земни блага. Ще победя Тес Струан. Така ще си отмъстя.“
От писмата я бе заболяло, но не толкова, колкото бе очаквала. Сълзите й не се лееха като преди. Не я измъчваха, както по-рано. „И аз не съм вече същата. Не разбирам. Наистина се държа много странно. Дали това ще продължи дълго? Надявам се. Пресвета Майко, колко глупава съм била.“
През прозореца Анжелик видя, че денят скоро ще премине в нощ, а в залива светлинните по мачтите на закотвените кораби премигваха в такт с вълнението. Огънят в камината пращаше, пламъците трепкаха и отвлякоха вниманието й. „Какво да правя?“
— Госп’жица? — А Со влезе наперено.
— Тай-тай, А Со! Ти глуха ли, хей? — скастри я Анжелик. Малкълм й бе обяснил значението на тай-тай и през последната си нощ бе накарал А Ток, А Со и Чен в негово присъствие да се обръщат към нея така. „Небесният“ също й бе напомнил да кара слугите да използват тази титла.
— Госп’жица, иска събере багаж бърже-бърже?
— Тай-тай. Ти глуха ли си, хей?
— Ти иска аз да опакова, бърже-бърже… тай-тай?
— Не. Утре. А може би никога — добави тя тихо.
— Госп’жица?
— Тай-тай — въздъхна Анжелик.
— Госп’жица тай-тай?
— Махай се!
— Доктор медисика искъ види, а.
Тъкмо щеше да повтори „Махай се!“, но промени решението си.
— Какво докторът?
— Доктор жаба, госп’жица тай-тай?
„Хоуг. Да, той прилича на жаба“ — помисли си тя и с изненада усети, че се усмихва.
— Да. Ще го приема — а когато той влезе, тя го поздрави: — Добър вечер, докторе. Как сте? Аз съм добре благодарение на вас.
— Така ли? — Очите му бяха зачервени от умора, лицето му бе пепеляво както обикновено, но от него лъхаше приятна топлота. Той я погледна. — Да, личи си. Внимавай, не се пресилвай, приемай нещата по-леко, Анжелик, бъди разумна.
— Ще бъда, обещавам.
— Държа се чудесно днес следобед.
— Но загубих.
— Да. Джордж Бабкот и аз съжаляваме за това, твоят разказ и призивът на „Небесния“ ни наскърбиха. Джордж ще се срещне с Дребосъка У или на вечерята и отново ще опита, но аз… ние… ние не ти даваме почти никаква надежда. — Лекарят видя как Анжелик чисто и просто сви рамене и продължи да го гледа с огромните си очи. Лицето й бе бледо. — Нуждаеш ли се от нещо? За да заспиш и да се успокоиш — не, виждам, че не ти трябва успокоително. Радвам се, толкова се радвам. Исках да поговоря с теб, да побъбрим, възразяваш ли?
— Разбира се, че не, моля те, седни. Как мина следствието? О, там има уиски и други напитки, ако желаеш.
— Благодаря. — На бюфета бяха подредени като войници кристални чаши и шлифовани кристални в сребърни кошнички гарафи със сребърни етикети на гърлото: уиски, коняк, шери, портвайн. Той избра уиски и си наля половин чаша. — Следствието мина, както се очакваше. Едуард Горнт бе освободен от всякаква отговорност и му бе изказана похвала за проявената храброст. Следователят Скай обяви смъртта на Грейфорт за нещастен случай и действията на Горнт напълно правилни за предотвратяване на едно брутално убийство. Останахме изненадани, че използва такива силни думи, макар това да бе истината. — Хоуг седна с лице към нея и вдигна чашата си. — Наздраве!
— Salut! Радвам се за Едуард. Той заслужава висока похвала.
— И ти също. Твоят разказ дълбоко ме развълнува — рече Хоуг.
— Самата истина е. И ти ли не ми вярваш?
— Вярвам ти. Затова исках да поговорим. Знаеш ли, аз разбирам всичко твърде добре. — После Хоуг сладкодумно й разказа собствената си история, за живота си в индийската армия, как се влюбил и оженил въпреки всички условности, за незабавното отлъчване от обществото, което било ужасно, за завръщането си у дома. И там нещата не потръгнали. — Всъщност беше по-зле. Арджуманд умря. Тя се казваше така — също както любимата на шах Джахан, който построил Тадж Махал — рече той с очи, втренчени в камината, сякаш разказваше историята си и на огъня, сякаш виждаше образа й там, себе си и нея в прекрасните дни преди сватбата. — Толкова скърбя и едновременно се радвам, че тя не живя дълго сред омразата, че настина и умря бързо като великолепно оранжерийно растение от ледения полъх — Арджуманд наистина бе такава, не можеш да си представиш колко прекрасна беше, чак не ми се вярва, че ме обичаше — зная колко съм грозен. Обичах я до полуда и я убих.