— Пощенският кораб ще отплава утре около обяд.
— Можем ли да го задържим за всеки случай?
— Мисля, че да. Ще се опитам. — Джейми се замисли за момент. — Ще говоря с капитана. Какво друго?
Анжелик се усмихна тъжно.
— Първо трябва да разберем дали доктор Хоуг е успял. Ако не е… в края на краищата май ще се наложи да тръгна с клипера.
— Повече от вероятно е, че Хоуг ще се върне с катера, и тогава ще решим — добави Джейми, без да си вярва. — Все някак ще свършим работата. Не се тревожи.
— Какво ще кажеш, ако помолим Едуард Горнт да се присъедини към нас? — попита тя.
— Не — отсече Джейми. — Тримата с Хоуг сме достатъчно. Запазил съм кабини на пощенския кораб за Хоуг, за теб и за мен.
Скай се обади:
— Анжелик, много по-разумно е за вас да останете. Всички тук знаят, че Дребосъка Уили взе решението си въпреки волята ви и с това донякъде ви облекчи.
— Ако не успеем да погребем Малкълм, ще замина. Трябва да присъствам на погребението, длъжна съм. — Тя въздъхна. — Нужен ни е капитан за нашето рисковано дело. Джейми, това ще си ти.
— Съгласен съм — отвърна Скай. — Междувременно ще чакаме Хоуг.
Джейми понечи да заговори, замълча, после кимна и отиде в кабинета си. Чакаше го голяма купчина поща. Зае се с нея, работеше прилежно, но чекмеджето му го разсейваше. Там лежеше писмото на Морийн. Накрая захвърли перодръжката си, измъкна писмото и го препречете. Не бе нужно, тъй като го бе чел поне двайсет пъти.
Ключовото изречение гласеше: „Тъй като не получих отговор на пламенните ми молби и молитви да се върнеш и заловиш за нормален живот у дома, реших да се оставя в ръцете на Бога и да рискувам да дойда в Хонконг или в Япония, където и да си. Моят обичан татко ни даде парите, които взе на заем срещу ипотека на къщата ни в Глазгоу — моля те, остави ми съобщение у «Кук» в Хонконг, защото отплавам утре, в каюта втора класа на пощенския «Кунард Истърн»…“
Писмото носеше дата отпреди повече от два и половина месеца.
Джейми изпъшка. „Тя ще пристигне в Хонконг всеки момент. Писмото ми е пристигнало твърде късно. Сега какво да правя? Да се смея ли? Да се скрия ли? Или да избягам в Макао като стария Аристотъл Куонс? За нищо на света. Това си е моят живот и не мога да издържам съпруга, не искам съпруга… Не мога просто да напиша отново същото писмо и то да я посрещне в Хонконг. Ще трябва да…“
Почукване прекъсна мислите му.
— Да? — извика той високо.
Варгас нерешително провря глава през вратата.
— Мога ли да ви видя за момент, сеньор?
— Да. Какво има? — попита Джейми.
Варгас отвърна с отвращение:
— Един човек иска да ви види — господин Корниман или нещо подобно.
Името не говореше нищо на Джейми. Варгас открехна вратата. Ниският, приличащ на пор мъж беше облечен странно, част от дрехите му бяха европейски, а останалите японски. Риза, панталони и дебело ватено палто, гладко избръснат, с чиста коса, сплетена на опашка, с нож на колана и доста износени ботуши. Джейми не го позна, но тук странниците често не изглеждаха такива, каквито са всъщност. Без много да му мисли, Макфей рече:
— Влезте, седнете, моля.
После си спомни за пощенския кораб.
— Варгас, помоли капитан Били да намине за миг. Навярно е в клуба. Седнете, господин Корниман, така ли се казвахте?
— Имаш ли грог, мой човек?
— Кой си и какво искаш?
— Джони Корнуелеца, помниш ли, срещнахме се при тай-пана, аз и моето приятелче Чарли Йънг, ние сме златотърсачите, ясно?
— Златотърсачите ли? А, да, помня те. — Сега мъжът бе чист и спретнат, докато по-рано бе обрасъл, мръсен, смърдящ лентяй. Злобните му, лукави очички не се бяха променили. — Ние сключихме сделка с вас, но вие се захванахте с Брокови, продадохте се — рече остро Джейми.
— Да, тъй сторихме. Ние сме бизнесмени. Норбърт ни даде повече мангизи, нали? Остави го него, той е мъртъв. Първо малко грог, а? После ще дрънкаме.
Джейми прикриваше заинтересоваността си. Човек като този не би дошъл, ако не е налучкал богата жила. Той отключи бюфета и му наля половин чашка ром.
— На богати залежи ли попаднахте?
Дребният мъж погълна половината чаша, задави се и оголи венците си: зъбите му липсваха, с изключение на два изкривени и пожълтели.