Чен погледна името на плика, престори се, че може да чете варварския език.
— Яде на също място, хей?
— Тай-тай яде на също място, хей! Тай-тай!
Чен премигна. Устата му се усмихна.
— Тай-тай яде на също място, хей? Тай-тай госп’жица?
— Ти също си магарешко лайно. Навярно ще те уволня — но няма да е любезно от моя страна. Ще помисля за теб по-късно. — Тя се усмихна. — Яде долу. Каква храна има?
— Какво иска тай-тай госп’жица, госп’жица тай-тай?
Това я разсмя и тя се почувства по-добре.
— Дали госп’жица тай-тай или тай-тай госп’жица — все е добре. Каква храна? Вашата храна, китайската храна — каза тя внезапно, без да знае защо. — Изцяло същата, а, Чен, китайска храна, храната на прислужника номер едно. Най-добрата, хей!
Чен я зяпна. Това бе нещо необикновено. В миналото тя само клъвваше от гозбите, които господарят обичаше, за да му достави удоволствие, а ядеше европейска храна, месо и картофи, сладкиши и хляб, които той и всички китайци смятаха годни само за животните.
— Храна на господар, хей? — попита той колебливо.
— Храна на тай-пан за тай-тай на господар! — Заповеднически, подражавайки на Малкълм, тя му махна да излезе и се обърна.
Чен, обезпокоен, продължи да ломоти:
— Същата на тай-пан, има, да, госп’жица тай-тай.
„Трябва да добия вкус към китайската храна и познания за нея — помисли си тя и се вкопчи в новото си хрумване. — В случай че оставам тук за известно време. Джейми каза, че понякога харесвал китайските гозби, Филип ги обожава, а Едуард непрекъснато яде китайска храна…
О, Едуард, многоликият Едуард с многото му възможности. Не съм сигурна в него. Ако…
Ако ми се роди син, ще съм много щастлива, че ще имам част от Малкълм завинаги. Ще се върна в Париж; тогава ще имам много пари, много. Тес Струан ще се радва, ако си ида, и нашият син ще бъде възпитан отчасти като французин, отчасти като британец и ще бъде достоен за баща си. Ако е дъщеря, пак ще си тръгна, с по-малко, но все пак достатъчно. Докато срещна достоен мъж с подобаващо положение.
Ако нямам късмет и не се роди дете, тогава ще помисля за Едуард, докато преговарям с онази жена за моята вдовишка лепта. Всички предложения на «Небесния» Скай са били погрешни.
Греши в това колко отмъстителна и безмилостна е тази жена.“
49.
Събота, 15 декември
На следващия ден морето бе все така мръсно пепеляво, небето също, но бурята бе позатихнала. Дъждът бе спрял. Анжелик, Скай и Хоуг чакаха в каютата на катера, все още закотвен на Струановия пристан, и отдавна вече закъсняваха за Канагава. Отвъд залива се разбиваха огромни вълни. Мрачното им настроение, подхранвано от мразовития, влажен вятър, превръщаше очакването в мъчение. Джейми и преподобният Туийт закъсняваха вече половин час.
— Ще ми се да бяха побързали — рече Анжелик. — В решителния й тон се прокрадна безпокойство. — Какво ли ги задържа?
— Няма да ходим далеч, така че нищо страшно. — На Скай му се повдигаше от лекото люшкане на катера. Мъжете бяха облечени с дебели пуловери и топли палта, носеха цилиндри. Анжелик си бе сложила зелените дрехи за езда, бе обула ботуши, сметнала ги за най-подходящи за морско пътешествие.
Над каютата бе разположена малката кабина на щурвала. Боцманът Тинкър се бе подпрял на перваза на един от отворените прозорци и димеше с лулата си. Бе прекалено опитен моряк, за да задава въпроси. Джейми Макфей просто му бе наредил:
— Докарай катера на кея рано сутринта с пълен товар въглища. Ще бъдеш само ти и вземи някой надежден огняр. — Това му бе достатъчно. Останалото скоро щеше да излезе наяве. Например защо разумни хора ще излизат в открито море в ден, когато разумните мореплаватели си седят на брега.
— Вижте, идва! — извика Скай и изруга, без да се усети.
Джейми бързаше към тях по Хай стрийт. Минувачите го поздравяваха начумерено и продължаваха по работата си. Макфей скочи на борда и затвори вратата на каютата.
— Туийт промени решението си — съобщи им той запъхтяно.
— Защо, Господ да го убие — нали се бе съгласил? — възмути се Скай. Те с Джейми бяха съчинили историята за някакъв починал в Канагава рибар-християнин, който бил помолил да бъде погребан в морето, и можел ли преподобният да извърши богослужението, а после щял да си получи своето — обезщетение за безпокойството.