Оказа се доста по-трудно да качат ковчега на борда. Палубата се издигаше и спускаше, бе хлъзгава от солената вода и опасна.
— Почакайте тук — задъхано рече огнярят, — аз ще се кача горе.
Беше нисичък, с опърпано кепе, с яки рамене и мускулести ръце. Щом се озова на палубата, се разкрачи широко и награби ковчега до половината, почти сам го вдигна на борда и напъха част от него в каютата. От пренапрягане неволно се изпърдя шумно.
— Шъ мъ извините — рече той дрезгаво и придърпа сандъка още по-навътре за по-сигурно. Единият край на ковчега се намираше в каютата, а другият се издаваше чак до края на кърмата.
— Ще го завържем там — нареди Джейми.
— Слушам, сър.
— Добър ден, доктор Хоуг — чу се строг глас. Всички стреснато се озърнаха. Сержант Тауъри заедно с един войник ги наблюдаваше злобно.
— О! Добър… здравей, сержант — отвърна Хоуг сподавено.
До един стояха като заковани. Тауъри се приближи и огледа ковчега.
— Я да видим какво става тук. Ще откарате нехранимайкото, простете госпожо, в Йокохама, а?
— Ние… той помоли да го погребем в морето, сержант — отвърна Хоуг. — Господин Макфей бе така любезен да ми заеме катера си и ето ни на.
— В морето, а? — Сержант Тауъри ги изгледа един по един, сякаш искаше да запечата лицата им в паметта си. — Похвално, бих рекъл. — Помълча, а останалите го чакаха като примрели. После попита: — В морето, а? Тогава не губете време, инак и вие ще нахраните рибите. Госпожо — Тауъри любезно й отдаде чест и си тръгна, последван от войника.
Още известно време всички стояха като вкаменени.
— Божичко — простена Хоуг.
— Как схващаш това? — запита Джейми.
— Неприятност, сър. — Разтреперан, боцманът отпи голяма глътка ром от манерката си, подаде я на Джейми, който стори същото. Хоуг поклати отрицателно глава. И Анжелик отказа. Огнярят пи последен. Погнусен, Тинкър го видя, че излочи почти всичко и се оригна.
— Шъ мъ извините.
На Джейми му се свиваше сърцето.
— Тоя нехранимайко изскочи като изневиделица, сякаш ни е очаквал. Видяхте ли кога се приближи? — Всички поклатиха отрицателно глави. — Най-добре да вървим.
Докато те привързваха ковчега, боцманът изведе катера в открито море. Той се плъзгаше с лекота по вълните, леки струи достигаха борда, колкото да пречат на хората на палубата. Долу в каютата бе шумно, но уютно, въздухът бе чист и добре проветрен, а миризмата на пушек от машинното не достигаше дотам. В далечината на изток, където започваха дълбоките води, небето изглеждаше злокобно. Никаква суша оттук до Америка.
— Да побързаме, сър — тихо каза Тинкър на Джейми в кабината на щурвала. — Разполагаме само с един-два часа, преди да се стъмни.
— Предчувствие ли имаш, боцман?
— Най-добре да побързаме, сър.
Джейми отново погледна на изток. Небето му се стори още по-смрачено.
— Прав си. Дръж курса. — Макфей понечи да си тръгне.
— Сър, тоя сержант ще си развърже езика, нали?
— Да.
— А ние ще извършим погребение, нали?
— Да.
— Какво толкова се церемоните с тоя — Тинкър посочи ковчега с мазолестия си пръст, — че си вземате такава беля на главата?
— Погребваме тай-пана Малкълм Струан.
Възрастният човек се разсмя:
— Но той е на „Буйният облак“, и двамата го знаем.
— Да, и двамата го знаем. Това е… ами, символично, мнимо погребение, наужким, за да се съгласим с волята му и с волята на неговата вдовица да бъде погребан в морето. Тя смята, че в Хонконг няма да уважат желанието му. — Джейми съзнаваше какъв риск поема, но нямаше друг изход. В известен смисъл такава бе и истината.
— Наужким ли, сър?
— Да. Това е то. Няма нищо скрито-покрито и няма защо да се боиш.
Тинкър кимна, но не бе убеден и си помисли: „Вътре има тяло, сигурен съм, щом тежи толкова. Все едно, нищо не си чул. Не задавай на важните клечки въпроси, щом отговорите не ти харесват. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Да се надяваме, че времето ще е благосклонно, че като гледам какво се задава…“
— Благодаря, сър.
Джейми хвърли поглед към залива, останал далеч зад тях.
— Просто ще се отдалечим от сушата, боцман. Отправи последен поглед към показателите на компаса и се върна в каютата.