— Още малко остава.
Анжелик се приведе към него:
— Какво ще направи този войник?
— Ще докладва за нас, длъжен е. Няма значение.
— Не могат нищо да ни сторят, нали, господин Скай?
— Няма начин да предскажа какво ще направи или няма да направи Сър Уилям. — Стомахът на Скай болезнено реагираше на вълнението.
Джейми бръкна в един от сандъците и извади огромен британски флаг, който бе скрил там, а също и Струанови с лъва и дракона. С помощта на Хоуг ги привърза към ковчега. Катерът рязко се издигаше и спускаше и им се наложи да се държат здраво. Анжелик седеше до отворената врата. Отвън нахлуваше влажен и студен морски въздух. Усети, че очите й се пълнят със сълзи, спусна тъмното си було и се престори, че гледа назад към сушата.
— Още малко остава — повтори Джейми.
Крайбрежието вече приличаше на тънка нишка на хоризонта, но все още бе светло. Морето ставаше все по-бурно, вятърът се усилваше, по вълните се издигаха бели гребени, но засега всичко бе в рамките на нормалното. Не валеше. Джейми се провикна:
— Боцман, бавно напред, за да започнем.
— На празен ход сме, сър!
Моторът замлъкна и настаналата тишина умиротвори душите им, изпитаха огромно облекчение след стържещия звук и схванаха колко далеч от брега се намират. На Хоуг и на Скай все по-силно им се повдигаше. Остана само воят на вятъра, плискането на вълните и успокояващото цъкане на мотора, което по-скоро се усещаше през палубата, отколкото се чуваше. Вятърът се бе усилил, нахлуваше откъм океана, от изток — по-силен отпреди. Джейми пое дълбоко дъх.
— Да започваме.
— Да. Какво ще правим? — запита Анжелик.
— Да излезем на палубата, ето тук на кърмата, но се дръжте здраво. Боцман, ти и огнярят застанете зад нас.
— По-добре да остана на руля, ако разрешите, сър — ревна Тинкър през рупора. — Пърси, на кърмата.
Бе захладняло. Строиха се, както можаха, като се държаха здраво. Джейми се изправи с лице към тях.
— Свалете си шапките — заповяда той.
Скай, Хоуг, огнярят и боцманът Тинкър се подчиниха. Джейми отвори Военноморския устав на отбелязаното приложение.
Четеше и импровизираше:
— Събрали сме се тук пред лицето на Бога, за да предадем тленните останки на нашия приятел Малкълм Струан, съпруг на Анжелик Струан, тай-пан на Търговската къща, на морските дълбини, като с това зачитаме неговата и нейната воля да бъде погребан в морето, изпълнявайки приятелския си дълг…
Като чу името, огнярят се ококори и се озърна към боцмана, който тръсна глава, предупреждавайки го да пази тишина. Огнярят ненавиждаше погребенията и мърморейки, се загърна още по-плътно под мразовития вятър с единствената мечта отново да се озове в топлото машинно отделение. Вятърът се усили. Всички доловиха промяната. Джейми се подвоуми, но продължи:
— Сега да прочетем молитвата „Отче наш…“.
Всеки посвоему започна да се моли, но в съзнанието им над всичко останало господстваше усилващото се люлеене на палубата. Щом приключиха с молитвата, Джейми хвърли поглед към книгата. Не че имаше нужда от това, тъй като бе изчел цялата служба в кабината на щурвала, преди да дойде тук. Просто му трябваше време да успокои сърцебиенето си и да откъсне мислите си от морското вълнение. Докато останалите бяха произнасяли думите със затворени очи, той бе наблюдавал внимателно. Заедно с боцмана бе забелязал наближаващия откъм кърмата шквал. Вълните под нозете им бушуваха застрашително.
— Като капитан на Струановия катер „Облачето“ — произнесе Джейми малко по-високо, за да надвика вятъра — е мой дълг и предимство да поверя духа на този човек под закрилата на всемогъщия Бог, да помоля всемогъщия Бог да опрости греховете му, макар ние да не знаем да е имал такива, да го предадем на морските дълбини, откъдето… откъдето дойдохме тук от родната ни Англия през океаните. Той беше добър и доблестен мъж. Малкълм Струан беше добър и доблестен човек и ние скърбим за него, скърбим за него сега и ще скърбим за в бъдеще… — Джейми хвърли поглед към Анжелик, която се бе вкопчила в планшира с две ръце така, че кокалчетата й бяха побелели. Нов порив на вятъра притисна булото към лицето й. — Искате ли да кажете нещо, госпожо?
Тя поклати отрицателно глава, по страните й мълчаливо се стичаха сълзи. Катерът леко бе потънал по-надолу във водата заради тяхната тежест и тази на ковчега, поради което струя заля палубата откъм щирборда.