Макфей мрачно махна на огняря и на Скай. Те пристъпиха тромаво и несигурно, развързаха въжетата, които придържаха ковчега към пейката, и го освободиха. Запъхтяно го избутаха напред през щирборда и той увисна над морето. Джейми им помагаше с една ръка. А когато ковчегът се олюля на ръба, Макфей изрече високо, обхванат от дълбока скръб:
— От прах си и на прах ще станеш, морето и небето ще си върнат своето, а бурните ветрове ще си поверяват един на друг, че този доблестен младеж ще се яви пред Създателя много скоро, много скоро…
Заедно с другите двама Джейми за последен път бутна ковчега, той се наклони и потъна в океана.
Загубил част от тежестта си, катерът също се наклони на една страна, а нов порив на вятъра поде незащитения корпус и го наклони още повече. Планширът на бакборда падна в морето. Всички се вкопчиха в ръчките, с изключение на боцмана и огняря, които устояха на вълнението. Анжелик, изтощена от плач, се изпусна и се подхлъзна. За малко да падне зад борда, но Джейми се стрелна и я улови, неистово я повлече назад, като се задържаше с едната си ръка. Вятърът изтръгна шапката и булото й и ги завъртя във въздуха. Огнярят на яките си нозе се плъзна към нея, повдигна я и изпълзя обратно на сигурно място и се хвърли след нея в каютата.
Температурата падаше. Заваля. Шквалът ги застигна. Джейми изкрещя:
— Боцман, към вкъщи!
— Най-добре да останете долу, сър! — извика му Тинкър в отговор, вече решил как и какво да направи. Изчака, докато огнярят с яростни псувни офейка през люка на машинното и го затвори след себе си, а Джейми, Хоуг и Скай се приберат в кабината. Дъждът заплющя още по-силно. Морето се разбесня.
Тинкър подаде сигнал „Бавен напред“, завъртя щурвала наляво по посока на вятъра. Катерът заби нос в голяма остро върха вълна. Храбро я преодоля и продължи да завива, а водата се стичаше по палубата и се блъскаше в прозорците на каютата и кабината на щур вала.
— Я по-полека — процеди Тинкър през здраво стиснатата в зъбите му лула, — ние сме приятели, за Бога, и само ти предадохме внука на Зеленоокия дявол.
Обръщането излезе неблагоприятно. Вълните, подгонени от вятъра, наклониха плавателния съд на една страна, той се опита да се изправи, но те не го оставиха мата в каютата се държаха здраво, за каквото намерят. Незакрепените вещи изпопадаха. Анжелик отново изгуби равновесие, но Хоуг и Скай я задържаха, за момент забравили за всичко друго, освен бурята. Лицето на Хоуг бе придобило пепеляв оттенък. Толкова му бе зле, че със стенание се строполи на една пейка.
— От завоя е — надвика Джейми бученето и вятъра. Корабчето се извъртя и Анжелик изплашена зарови лице в рамото на Джейми. — Ей сега ще се отдалечим. — Имаше пълна вяра на боцмана и на корабчето, стига двигателят да не спре. — Не бой се!
Боцманът Тинкър си бе помислил същото и бе решил да подкара към брега по посока на вятъра. Ако се наложи, разполагаше с достатъчно време да се отклони отново срещу вятъра, да пусне котвата за буря — ведро, завързано с въже, което стабилно го удържаше срещу вятъра, и да устои на шквала.
— Ако това корито издържи, никога повече няма да му се прииска да плава пак — рече Тинкър, като едва удържаше руля под натиска на вълните.
Катерът обърна и пое правилния курс. Носът му се заби в следващата вълна, той се наклони страховито, издигна се на гребена й и се тръшна в браздата между двете вълни. Всички на борда потръпнаха. Това се повтори отново: надолу, надолу, надолу, а после нагоре, нагоре, нагоре, все по-високо, последва грохот и разпенената вода се разби в прозорците и заля палубата. Анжелик издаде тих стон. Джейми я прегърна с една ръка, с другата се бе вкопчил здраво, за да пази равновесие. Дъждът плющеше по прозорците и вратата. В единия ъгъл Скай лежеше и повръщаше. Хоуг се бе проснал и изглеждаше също толкова безпомощен.
Горе в кабината на щурвала боцманът се люлееше наляво-надясно и с лекота устояваше на клатушкането. Напълно владееше управлението на катера. Дъждът и струите обливаха прозорците, но видимостта му бе добра. Не оставяше вълните да обърнат корабчето с кърмата напред, движеше се странично, с което омекотяваше подхвърлянето. За пътниците навярно бе ужасно, но „пък са на сигурно място, нали?“. Лицето му грейна в усмивка, възхищаваше се сам на себе си, бе надвил прекалено много бури и щеше да има достатъчно време да се уплаши чак когато гаврътне три-четири чаши горещ пунш на брега пред огъня в камината след един-два часа. Отново щастливо затананика безгрижната си морска песничка.