Пред него краят на ковчега се бе заплел здраво в кълбото от корабни въжета и изкривени подпори. Мяташе се насам-натам от прииждащите вълни. Джейми хвърли поглед към боцмана, примижа заради вятъра и дъжда и видя, че Тинкър му прави знак да сече:
— … внимавай, за Бога!
„С никаква брадва няма да го срежа“ — помисли си безпомощно той. Вкопчи се в някаква подпора, тъй като една вълна се прехвърли през борда отгоре му, запрати го към ковчега, после отново го засмука обратно към планшира, полузадушен и почти удавен. Щом водата се отдръпна, Джейми с изумление установи, че все още се намира на борда. „Не губи време! Следващата или по-следващата ще те отнесе и удави.“
Ето защо отиде при ковчега. Изпитваше ненавист към този сандък, не можеше да си прости, че е допуснал да го въвлекат в подобна глупост, че излага на риск живота на Анжелик и на останалите за едното нищо, но най-вече ненавиждаше сам себе си заради собствения си страх. Нова вълна го връхлетя, но той издържа и с две ръце започна да сече с всичка сила. Следващата го тласна към ковчега, той се подхлъзна и сграби покрива на каютата. Задъхан, започна да сече отново, този път самия ковчег.
Острието съсече едно от корабните въжета, но телените, оплетени в кълбо, останаха непокътнати. Капакът или дъното — вече му бе все едно кое — се разцепи. Но ковчегът все още висеше там. Дори всичките му сили не стигаха, за да го помръднат. Буташе го, риташе го и го ругаеше. По-голямата му част висеше зад борда във водата и ги влечеше към дъното.
Удряше, удряше и удряше с острието на брадвата като с ковашки чук, та дано го направи на парчета, беснееше и го ругаеше. Дървото се разцепи, но устоя. С един небивал удар Джейми разби стените на ковчега, но се подхлъзна и се просна на палубата. Брадвата се изплъзна от ръцете му и падна зад борда. Нов порой го джасна към ковчега и отново го отдръпна. Разпенената вода се изтече и Макфей с усилие отвори очи. Никаква промяна. Още си беше на мястото. Джейми пипнешком запълзя към него, но силите му се бяха стопили и едва му стигаха да се държи здраво.
В този миг видя как едно протрито корабно въже се скъса. Цялото оплетено кълбо изскърца, размърда се и се поразплете. Още малко и ковчегът се свлече надолу. При удара с водата се разцепи на трески. За момент се задържа на повърхността, а после потъна сред пяна и мехури. На повърхността изплува къс от знамето на Струанови. Следващата островърха вълна връхлетя борда, събори Джейми, блъсна го в бушприта и отново го изтегли на палубата.
Джейми се бе озовал запъхтян на кърмата, изненадан, че все още е жив. Със сетни сили се довлече до вратата и се строполи в каютата.
Скай все още повръщаше в своя ъгъл почти в безсъзнание. Хоуг лежеше по корем, изпаднал в несвяст. Анжелик се бе свила на пейката, където я бе оставил, и тихичко стенеше и хлипаше със стиснати очи. Разтреперан, Макфей се тръшна до нея. Дишаше тежко и съзнаваше единствено, че все още е жив и те все още са в безопасност.
След малко погледът му се проясни. Съзря земя на около миля пред тях и забеляза, че и дъждът, и морето са поутихнали. Вече само от време на време някоя вълна заливаше палубата. В един сандък под пейката намери одеяла и загърна себе си и Анжелик.
— Много ми е студено, Джейми, къде беше? — изхлипа тя като уплашено дете. — Толкова ми е студено, толкова ми е самотно и се чувствам ужасно, но се радвам, че го направихме, толкова се радвам, Джейми, така ми е студено…
Щом се озоваха край пристана на Струанови, на небето се появиха няколко мъгляви звезди. Все още бе рано, едва се свечеряваше. Небето се бе изчистило и обещаваше хубаво време за утре. Търговските кораби и флотът спокойно стояха на котва със запалени по мачтите светлини. Само около пощенския кораб кипеше усилен труд под светлината на множество петролни лампи, подобни на ято светулки.
Огнярят чевръсто скочи на кея й привърза корабчето. После помогна на останалите — първо на Анжелик, а след това на Скай и Хоуг. Джейми с лекота се изкачи по стълбите, все още увит в одеялото си, премръзнал, но без опасност за настинка. Скай и лекарят изглеждаха пепелявосиви, беше им зле, краката им бяха омекнали. Анжелик се чувстваше много по-добре, главоболието й бе минало. Морската болест я бе пощадила. За пореден път си бе изплакала очите. Прекара последния половин час на палубата, далеч от вонящия въздух долу, и заедно с Джейми бе отишла на кърмата. Там се изправи с лице срещу приятния солен вятър и съзнанието й се проясни.