— Вече замина, Сър Уилям, на „Буйният облак“ — повтори Джейми със стиснати зъби. Спореха вече половин час, и то те двамата със Сър Уилям помежду си, а останалите отговаряха предпазливо. Скай и Макфей им бяха дали указания да се обаждат само когато въпросът е адресиран лично към някого от тях, но дори и в такъв случай да не проявяват самоинициатива, а да говорят колкото се може по-простичко: Хоуг, Скай, Тинкър, огнярят и Анжелик. Хоуг несъмнено бе най-слабото звено във веригата и на два пъти без малко да се изтърве. Анжелик бе плътно забулена, облечена в черно за църква. — Това беше символично погребение…
— Зная и нееднократно ви питах, повтарям — нееднократно, щом е било само символично, защо тогава използвахте истински ковчег с истински труп, макар и на туземец, и защо го хвърлихте през борда, сякаш е официално християнско погребение в морето.
Джейми сви рамене, объркан от неизбежния въпрос. Тази заран Скай му бе казал с половин уста: „Я да не наблягаме много-много на това, най-нагло да отричаме и да си налягаме парцалите, защото той не може нищо да ни стори, само дето ще пикае газ.“
— Ковчегът ни беше подръка и ми се стори нелошо хрумване.
— Ах, значи идеята е била твоя?
— Да — упорито повтори Джейми и кръвнишки изгледа Хоуг, който бе понечил да си отвори устата. — Предложението бе мое, а останалите бяха така любезни да дойдат с мен. Такова бе желанието на тай-пана… на Малкълм и на госпожа Струан. Нямаше нищо лошо в това.
— Категорично не съм съгласен. Цялата тази работа е направо страховита. Вие умишлено сте пристъпили разумното ми становище, сякаш всички ви е налегнало изненадващо умствено разстройство и всички тук присъстващи ги е обзело желание да избягват истината и ясните обяснения, сякаш сте се наговорили да криете… какво да криете? Съгласен ли си с мен, Филип?
Тайърър чак подскочи на стола си.
— Ъъъ… да, сър, щом така казвате.
— Защо ще използват истински ковчег и истинско тяло?
Хоуг се раздвижи неловко на мястото си. Всички съзнаваха, че няма да издържи. Анжелик реши, че му е дошло времето, и се разплака.
— Защо просто не ни оставите на мира, нищо лошо не сме направили. Така ни се стори най-добре, съпругът ми го желаеше и аз заради него…
— Анжелик, моля те, не пла…
— … той така искаше, а вие ни забранихте. Вие сте виновен, Сър Уилям, смятах ви за наш приятел, но ако ни бяхте приятел и бяхте проявили търпимост… щяхме да избегнем всички тези неприятности. Естествено, не ни бе приятно да вършим такива непочтени неща, макар и да смятам, че съвсем не бяхте прав и…
— Госпожо Струан, аз сам…
— … Разбира се, че не ни бе приятно, никой от нас не искаше да го направи, но поне го сторихме чистосърдечно, като истински християни… Поне тези приятели тук, истинските ни приятели, ми помогнаха да сторя каквото съпругът ми и аз искахме… Нима искахме кой знае какво…
В един момент тя се накани да избяга от стаята, но размисли и разбра, че с това нищо няма да се реши, а другите ще останат в ръцете му. Ето защо не помръдна, потънала в още по-сърцераздирателни ридания, с пълното съзнание, че не е излъгала и е говорила само истината: вината беше негова! Негова!
Само за секунди всички до един се струпаха около нея, опитваха се да я успокоят, чувстваха се ужасно, с изключение на Скай, който благоговееше пред блестящо избрания от нея момент, и на Сър Уилям, който пък тайничко се забавляваше, но за пред хората също се преструваше на разстроен. Наблюдаваше и изчакваше, все още погнусен от всичките тях заради измамата, която съвместно криеха. „Какво ги е прихванало и кой е истинският виновник? Със сигурност не е Джейми. Ама че глупост са свършили, направо е смешно. Как може да рискуват живота си по този начин?
Дълбоко в себе си хората съвсем не са добри. Дори и Анжелик. О, но каква дама, какво съкровище и каква актриса. Откъде, Боже Господи, й идва всичко това?
Образованието й е оскъдно, както на повечето нейни връстнички, а пък тя се е учила в манастир, което е още по-лошо. Нима Хевънли я подготвя за процеса на века? Или аз съм просто един циничен стар глупак? И в двата случая наистина ще ми е много мъчно да я загубя.“
Часовникът върху полицата на камината удари и половина. „Време е за църква — помисли си дипломатът, — време е да привършваме. Днес на литургията аз ще чета откъса от Библията, а дори не съм го прегледал бегло.“