Единият от ездачите бе Джейми Макфей. Хирага го следваше плътно. Шал покриваше почти цялото му лице, шапката му за езда бе смъкната до очите. Носеше добре скроени дрехи. Нито Тайърър, нито Сър Уилям бяха одобрили и дори не знаеха за тази разходка. Тя му бе подарък от Джейми, задето му бе превеждал при разговора с шоя и го бе снабдявал с търговски сведения.
Вчера Хирага му бе казал:
— Аз отговаря повече въпроси на езда, Джами-сама. — И бе добавил: — Трябва отиде… отиде Ходогая, срещне братовчед. Моля?
— Защо не, Накама, друже!
Макфей не бе ходил в селото от месеци, макар то да се намираше в района на Колонията, и се зарадва на този предлог. Малцина от търговците се решаваха да се отдалечат толкова без военен ескорт. Убийството на Кентърбъри и горчивата участ на Малкълм Струан не им излизаха от ума.
Днес Макфей се чувстваше добре. С последната поща бе получил официален отчет от своята банка в Единбург и бе открил, че състоянието му е по-добро, отколкото бе очаквал — повече от достатъчно да започне самостоятелна търговия, макар и скромна. Търговската къща се намираше в добри ръце и това го радваше. Новият управител на компания Струан Албърт Макструан бе пристигнал от Шанхай. Джейми се бе запознал с него в Хонконг преди три години, когато Макструан постъпи в компанията. След шест месеца обучение в Хонконг под ръководството на Кълъм Струан той бе заминал за Шанхай и там бързо бе поел поста заместник-директор.
— Добре дошъл в Йокохама — искрено го бе приветствал Джейми. Харесваше го, макар да знаеше малко за него — само, че го бива в работата. В жилите му се смесваха шотландска и испанска кръв. Негов предшественик бе един от хилядите испанци от Непобедимата армада, претърпели неуспех край бреговете на Шотландия и Ирландия, който бе оцелял и се бе заселил по тези места.
Тук щяха да го вземат за евразиец, но никой не го предизвикваше. Според преданието и той бе едно от тайните извънбрачни деца на Дърк Струан, когото Дърк скришом бе отправил в Шотландия заедно с природения му брат Фредерик Макструан. Говореше се, че малко преди смъртта си Дърк щедро ги бе обезпечил.
— Ужасно съжалявам, че се срещаме при тези кошмарни обстоятелства, стари приятелю. — Макструан имаше аристократично произношение, отработено в университетите в Итън и Оксфорд, с едва забележима следа от шотландски диалект. Бе двайсет и шест годишен, нисък, набит, тъмнокос, със златиста кожа, високи скули и тъмни скосени очи. Джейми никога не го бе питал за преданието, нито пък Макструан бе отварял дума за това. Когато преди почти двайсет години Джейми за пръв път пристигна в Хонконг, тогавашният тай-пан Кълъм Струан му бе разяснил: „Тук не се задават въпроси, особено относно Струанови — имаме много тайни, прекалено много тъмни дела, които навярно трябва да потънат в забвение.“
— Всичко е наред, не се безпокой за мен, господин Макструан — бе го успокоил Джейми. — Готов съм за промяна в живота си.
И въпреки че вече официално не работеше в Търговската къща, Макфей все още му помагаше, запознаваше го с най-новите проекти и сделки, въвеждаше го заедно с Варгас сред техните японски снабдители. Счетоводните тефтери бяха в ред, каменовъгленото предприятие с Джони Корнуелеца напредваше блестящо и обещаваше да стане изключително доходно. Въглищата бяха първокласни и вече се подготвяха да пълнят по една баржа седмично през следващите три месеца. Такъв бе изпитателният срок.
Макструан щедро му бе определил двайсет процента от печалбата през първата година, а после — да поеме самостоятелно сделката с корнуелеца: „… стига този простак да е още жив дотогава“ — бе се засмял Албърт.
Благодарение на Хирага тайните търговски дела на Джейми с шоя процъфтяваха и, общо взето, първата по рода си компания бе сформирана: „ИСК Трейдинг — Ичи Стоку Компени“. Съпругата на шоя бе сметнала за благоразумно да не използват името на семейството им. Капиталът на компанията бе разделен на сто дяла. Шоя получи четиридесет, Макфей също, жената на Риоши петнайсет, а Накама-Хирага — пет.
Миналата седмица Джейми бе регистрирал своя собствена търговска компания и от утре започваше работа във временна кантора в сградата, приютила „Гардиън“ на Нетълсмит. Вече цяла седмица най-големият син на Риоши — свито, притеснително момче на деветнайсет — се явяваше на работа всеки ден в седем часа сутринта и си тръгваше в девет вечерта, за да научи всичко. Особено английски. С последната поща най-неочаквано бе пристигнало тримесечно обезщетение, придружено от любезно писмо на Тес Струан, която му благодареше за заслугите към компанията. „Тримесечно възнаграждение значи! Не е лошо за деветнайсет години служба“ — помисли си Джейми с невесела усмивка.