От Хонконг все още нямаше вести, бе твърде рано, макар че „Буйният облак“ би следвало да е пристигнал там преди десетина дни, а Хоуг — преди около седмица.
„Ще получим вести най-рано след четири-пет дни, дори и повече. Носят се слухове, че в южнокитайските морета бушували страхотни бури, така че може и да се забавят. Няма смисъл от предсказания…
Един ден ще имаме телеграф до Хонконг, а някой ден жиците ще се проточат чак до Лондон. Боже мой, каква благодат за всички нас — да изпратиш съобщение в Хонконг и да получиш отговор само за няколко дни. Или до Лондон и обратно за някакви си, да речем, дванайсет до шестнайсет дни вместо цели четири месеца! Няма да стане по мое време, но се хващам на бас, че ще има телеграфна връзка с Хонконг след около десет-петнайсет години. Ура за Накама и моя съдружник Риоши, ура за моята нова компания «Макфей трейдинг». И ура за Анжелик.“
Въпреки пълния си траур тя се бе съгласила на Коледа да присъства на вечерята, която Джейми даваше в чест на Албърт Макструан. Дойдоха Сър Уилям, Сьоратар, Андре и повечето посланици. Въпреки че нищо не бе останало от предишната й веселост и че почти не приличаше на себе си, Анжелик се държа благо и приветливо и всички забелязаха, че е станала дори по-хубава и по-зряла. Тази вечер щеше да се състои внушително соаре във Френската легация. Те също бяха поканени. Андре щеше да свири. Съмнително бе, че Анжелик ще танцува — облогът беше десет на едно. А дали е бременна или не — облозите за това бяха все още равни.
Нито Анжелик, нито Джейми отваряха дума за Хонконг. От съвместното им морско приключение насам и след като успешно бе надхитрила Сър Уилям, приятелството им укрепна и обикновено двамата вечеряха насаме.
„Ура за Новата година, която ще бъде прекрасна!“
Въпреки доброто му настроение го прониза съмнение: същинската търговия бе ненадеждна, около Шанхай пак се мътеше нова гражданска война, в Макао върлуваше чума, гражданската война в Щатите беше страховита, в Ирландия гладуваха, слухове за глад се носеха и тук, а на Британските острови бяха избухнали безредици заради безработицата и ниските заплати във фабриките. А и неприятностите с Тес Струан си оставаха.
„По дяволите, нали си обещах да не мисля за нея след първи януари 1863! Нито пък за Морийн…“
Пришпори коня, за да се разтовари от тревогите си. Хирага незабавно стори същото. И двамата бяха добри ездачи. От много време насам Хирага не се бе качвал на кон и за пръв път се движеше, кажи-речи, свободно извън Колонията. Той се изравни с Джейми и го подмина. След малко и двамата успешно препускаха с всички сили. Много скоро останаха сами, тъй като другите се бяха върнали на хиподрума. Двамата намалиха алюра, та да се порадват на хубавия ден.
Пред погледа им се виеше Токайдо, прорязан тук-там от реки с разливи и бродове. От двете им страни чакаха носачи, за да прекарат или да пренесат стоките и хората през водата. Ходогая се намираше на юг. Бариерите й бяха отворени. В добрите стари времена преди убийствата през пролетта и есента търговците имаха обичай да посещават селото, за да си пийнат саке и бира, като си носеха собствена храна. Там се смееха и флиртуваха с групи девойки, които се стремяха да ги замъкнат в собствените си кръчми и гостилници. Не бяха добре дошли в многобройните публични домове.
— Хей, Накама, къде е срещата с братовчед ти! — Джейми задържа коня си в покрайнините на селото недалеч от бариерата. С цялото си същество усещаше враждебното отношение на останалите пътници. Но не се разтревожи. Бе въоръжен, и то очебийно с раменен кобур с револвер в него. „Хирага обаче не е“ — помисли си Джейми.
— Аз търси него. По-добре ида сам оттатък бариера, Джами-сама.
Хирага бе обезумял от радост, когато получи съобщението на Кацумата, но едновременно го нападнаха опасения. Бе неразумно да се лиши от защитата на Сър Уилям и Тайърър, но изгаряше от желание да научи нещо за Сумомо и останалите, да изясни какво наистина се е случило в Киото и какво ново кроят шиши. Шоя ежедневно клатеше отрицателно глава: