Острият и слух долови парната свирка на катера. Дръпна завесите и го видя как се отдалечава от техния пристан, целият осветен и с Албърт Макструан в каютата. „Буйният облак“ стоеше на рейд. Оттук едва го виждаше как свива платната и се готви да акостира.
Анжелик мислено се пренесе на борда му и там видя своя враг: с тънки устни, безцветни очи, висока и с изправен гръб, кокалеста и безвкусно облечена. Мисълта й прелетя към далечното пристанище, където погребаха Малкълм, и тя се усмихна. Ликуваше заради тази своя победа и усещаше пулса си да бие в ушите й. Отново се сви на стола си… неговия стол, техния стол — още една победа. Продължи да се взира в тъмнината, където сияеха само светлините по мачтите на закотвените кораби. С мъка сдържаше вълнението си. „Едуард сигурно е на борда.“
53.
Вратата към кабинета на Джейми се отвори с трясък и вътре запъхтян се втурна Варгас.
— Катерът пристига, сеньор, с четирима-петима пътници. — Все още бе облечен с топлите си връхни дрехи, бе с шапка и с шал, увит около лицето му. В ръката си държеше далекоглед.
— Тя на борда ли е? — Джейми не вдигна поглед към него, а продължи да пълни сандъка с документи. Не чу отговор и запита раздразнено: — Дявол да го вземе, тя на борда ли е?
— Амии… струва ми се…
— Помолих те да ми съобщиш, след като се увериш, а не преди това!
— Извинете… извинете ме, сеньор, стоях на вълнолома, наблюдавах с далекогледа и реших, че е по-добре да ви докладвам и да попитам… да ви попитам какво да правя.
— Върни се и я посрещни, но първо провери дали всички слуги са готови, дали в покоите на тай-пана гори камината. Тя ще се настани там, а господин Макструан ще се премести.
— Но това означава, че тя ще живее в съседство с госпожа Анжел…
— Да не би да не зная, за Бога, но това са покоите на тай-пана и тя ще се настани там!
Варгас хукна. Джейми не устоя и изтича до прозореца. Катерът приближаваше брега. Виждаха се само светлините на мачтата и лекото вълнение го люшкаше. Вдигна бинокъла до очите си. В каютата съзря неясни очертания, но единият пътник с положителност бе жена. Открояваше се шапката й и човек не можеше да сбърка нито изправената й стойка, нито начина, по който стоеше на носа и се справяше с люлеенето.
— Да му се не види! — изстена Джейми. Приведе се през прозореца, за да я разгледа по-добре. Все същото. В една от фигурите разпозна капитан Стронгбоу по-скоро заради ръста и едрото му тяло. Съзря още двама, а не трима мъже, единият от които бе Макструан.
Катерът приближаваше бързо. Все още си личаха ненапълно поправените повреди от бурята. Любопитни зрители стояха под клатушкащия се фенер на пристанището. Всички бяха загърнати с шалове и носеха шапки. Трудно му бе да различи лицата им, но му се стори, че сред тях разпозна Андре и… ах, да, Вервен, „Небесния“, и… Нетълсмит. „Лешоядите се събират — помисли си Джейми, — въпреки че най-важните наблюдават от прозорците си като мен.“
Тази вечер мракът го угнетяваше. Огънят в стаята му пламтеше силно, но сякаш не го топлеше. Усети буца в гърлото си и тежест в гърдите. „Я се стегни — рече си Джейми. — Тя вече не те засяга.“
На кея пръв слезе капитан Стронгбоу. Все още не виждаше ясно, но него не можеше да сбърка. Последва го… Макструан. Двамата се обърнаха и й помогнаха да слезе. Тя бе увита в шал заради студа, гърбът й бе изправен, дрехите тъмни, тъмната й шапка бе привързана с топла вълнена кърпа. „Нейният ръст. Да му се не види!“
И останалите двама пътници се качиха на пристана. Джейми ги разпозна. Подвоуми се за момент, после излезе и отиде до кантората на тай-пана. Анжелик се взираше в тъмнината през една пролука между завесите. Огънят в камината хвърляше приятни отблясъци, лампите светеха и стаята изглеждаше уютна.
— Ах, Джейми, ти ли си? Не ги виждам ясно. Тя пристигна ли?
— Боя се, че да. — Той забеляза, че изражението й не се промени. — Заповядай — предложи й бинокъла си. — С него ще ти е по-лесно.
— Няма защо да гледам или да се страхувам, Джейми. Кой друг дойде? — Гласът й звучеше по-слабо от друг път. — Кой е с нея?