— Стронгбоу, Хоуг и Горнт.
Тя се обърна към прозореца, за да скрие изражението си, но Джейми за миг съзря радостта, изписана на лицето й. „Няма значение, че Джейми забеляза — помисли си Анжелик, зашеметена от вълнение. — Едуард и онази жена са пътували заедно? Те двамата заедно с Хоуг! Означава ли това, че Едуард е успял, че я е убедил?“
— Ще се кача горе и ще се преоблека за вечеря. Ако някой пожелае да се срещне с мен, отново ще сляза долу. Благодаря ти, скъпи Джейми. — Тя поривисто го прегърна и излезе.
Той остана втрещен. „За какво ли се радва? Щом Тес и Хоуг са тук, значи е пристигнала тежката артилерия. Нали така?“
Джейми се върна в кабинета си объркан, остави вратата открехната и продължи да събира документите и книгите си. Вършеше го машинално и мислеше за съвсем друго: за Тес, за бъдещето, за шоя, за предстоящата нощ с Неми, за Търговската къща, на която бе посветил двайсет години от живота си. „Признай си, всъщност не ти се ще да напускаш и съзнаваш, че времената са лоши, за да започнеш самостоятелна търговия.“ Мислеше за нерадостното бъдеще на Анжелик, за утрешната среща с швейцарския посланик и възможния внос от техните оръжейни фабрики. В съзнанието му се смесваха вестта за невероятното посещение на Йоши, за пътуването на Бабкот и Тайърър до Йедо, за среброто, предплатено от Бакуфу, и за горкичкия Накама.
„Горкичкият ли? Той е убиец, и то от най-страшните. Не ми е минавало през ума, нито веднъж не усетих заплака. Навярно е в Пияния град или нейде из Йошивара. Щом вестта стигна до нас, сигурно някой е успял да му съобщи и той е избягал. По дяволите! Сега ще ми се наложи да включа в играта Тайърър или Йохан.“
Разноезични гласове във фоайето го откъснаха от унеса му — Макструан, Варгас, Хоуг и суетящите се слуги.
„Няма нужда да ги посрещам. Бездруго скоро ще ме повикат.“
Унило се зае да довърши работата си.
— Джейми!
Озърна се. И се вцепени. Морийн. Неговата Морийн на прага! Морийн Рос. Носеше морскосиня зимна шапка, а изпод гънките на дебелата й вълнена кърпа надзъртаха сините й очи. Върху тъмносинята й рокля бе наметнато морскосиньо палто. Морийн Рос — на двайсет и осем, висока, малко по-висока от Тес, средна на ръст, малко над пет фута, докато самата кралица Виктория бе висока четири фута и единайсет инча.
— Всемогъщи Боже — сподавено възкликна Джейми.
— Здравей, Джейми Макфей. — Тя стоеше на прага, изправена като баща си, а гласът й звучеше жизнерадостно. — Ще ме поканиш ли да вляза? — Морийн свали кърпата си и се усмихна нерешително.
Сега Джейми можеше да я разгледа добре. Все същото открито лице, не особено красиво, но волево и учудващо привлекателно, обсипано със светлокафяви лунички. Точно каквато я бе видял за последен път преди около три години на пристанището в Глазгоу, въпреки че тогава очите й бяха пълни със сълзи заради раздялата. Бе забравил как очите й…
— Здравей, Искрице — прошепна Джейми несъзнателно прякора, с който я наричаше. — Исусе Христе… Морийн?
Смехът й огласи стаята.
— Приемам думите ти като съгласие и вече няма да богохулстваш, моето момче. Веднъж и аз да се появя като нощен дух, за да те изненадам. — Усмивката и напевният й глас я правеха по-привлекателна, отколкото бе в действителност, както и искриците в очите й и любовта, която носеше като щит. Тя затвори вратата зад себе си. — Изглеждаш великолепно, Джейми. Малко си уморен, ама си хубав както винаги.
Той се бе изправил, но все още стоеше зад бюрото, а в съзнанието му цареше неразбория. „Господи, това си ти, а не Тес. Ти, лесно може да те сбърка човек в тъмното, висока си колкото нея и имаш същата изправена стойка…“ Спомни си противоречивите си, безлични писма от изминалата година, както и последното, с което разваляше годежа им. Шепнеше наум: „Прости ми, Морийн, писах ти, че няма да се оженим, прости ми, не искам да се женя, не мога сега, когато започвам самостоятелна търговия — най-неподходящото време и защо не…“
— Ой, Джейми! — възкликна Морийн от другия край на стаята. Наблюдаваше го, чакаше и се усмихваше все по-широко: — Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. Най-сетне съм тук, а пък приключенията ми стигат за цял роман. — Той нито отговори, нито се помръдна и на челото и се изписа, лека бръчка. — Събери си акъла, момче!
— Тес? — изкряка Джейми. — Аз… ние те взехме за Тес Струан.
— За госпожа Струан ли? Не, тя е в Хонконг. Тя е истинска дама. Уреди пътуването ми дотук и не ми поиска нито пени. „Върви и се срещни с твоя Джейми Макфей и му предай поздравите ни“, каза ми тя и ме представи на капитан Стронгбоу. Той ми предостави самостоятелна каюта. Тес Струан ме запозна и с чудесния доктор Хоуг и с господин Самохвалко Горнт.