Сър Уилям отпи глътка уиски с безизразно лице.
— Но по едно нещо си личат нейните намерения: адвокатите на Струанови съставят досие, за да анулират в съда този „нелеп обред“ — написала го е с главни букви — независимо дали е законен или не, независимо дали Анжелик е бременна или не. Освен това ще оспори каквото и да е завещание, ако бъде открито такова в Хонконг или Япония.
— Боже мой! Горката Анжелик… Какъв ужас!
— Напълно съм съгласен с теб. Писмото ми с молба да прояви снизхождение не оказа въздействие на Тес. Лошо, а? — Сър Уилям отиде до бюрото си и извади официално съобщение. — Всъщност ето това исках да обсъдим. Строго поверително е, естествено.
Бабкот вдигна фитила на петролната лампа. Бързо се здрачаваше. Писмото от губернатора на Хонконг беше официално:
„Скъпи Сър Уилям,
Благодаря ви за съобщението от тринайсети. Опасявам се, че в момента е невъзможно да ви изпратим допълнителни войски. Току-що научих от Лондон, че всички войскови части са необходими другаде, а по бюджетни съображения е изключена възможността да мобилизираме новобранци в Индия или където и да било, така че ще се наложи да се задоволите с наличното. Въпреки това ви изпращам още двайсет оръдия, една платноходна фрегата на НВ «Отмъстителят». Заемам ви ги временно. Бъди уверен, че ако Йокохама бъде нападната, нападателите ще бъдат наказани, когато му дойде времето.
От Лондон ми наредиха да ви уведомя за следните директиви относно незабавното приемане на благоразумни действия: съберете исканите обезщетения заедно с убийците (или с доказателствата за процеса срещу тях и тяхната екзекуция). Накажете и заставете да се подчини незначителният деспот, отговорен за станалото — Санджиро от Сацума. Длъжен съм, освен това да ви предам, че военноморските и армейските сили, които имате на разположение понастоящем, се смятат за повече от достатъчно, за да се справите с това дребно князче.“
Бабкот подсвирна беззвучно. Най-сетне каза:
— Цялата им проклета шайка е една сбирщина от идиоти.
Сър Уилям се разсмя.
— Тъкмо това си мислех и аз. Но като стана дума за това, какво смяташ ти?
— „Незабавно предприемане на благоразумни действия“ ли? Те си противоречат.
— Дипломатическо многословие, колкото да си измият ръцете.
— Получихме обезщетението и…
— Среброто ни бе предплатено от името на Санджиро, това бе заем. Виновната страна всъщност не си плати.
— Прав си. А и двамата убийци, изглежда, са мъртви.
— Да, и то случайно, но не сме сигурни сто процента, пък и загинаха ненаказани за престъплението си.
— Е, да. Ние… — Бабкот го погледна и въздъхна. — Какво мисля аз ли? Между нас казано, смятам, че вече си решил да предприемеш наказателно нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима, особено след като Йоши ни даде мълчаливото си съгласие.
— Вероятното си съгласие. Достатъчно ли е това официално писмо, за да убедим Кетърър, че ни е дадено разрешение за едно евентуално нападение?
— Несъмнено — нали са ти изпратили директивите си. Това писмо го превръща едва ли не в задължително, колкото и да е глупаво и колкото и да не ни е по вкуса.
— Защото си лекар ли?
— Да.
— Ако някой ден се наложи да поемеш командването, Джордж, надявам се да забравиш за професията си.
— Излишно е да ме предупреждаваш, Уилям. Знам си интересите. Между другото: Не се доверявайте на принцовете, чиновниците и генералите — всички те се позовават на целесъобразността, докато проливат вашата кръв от безопасно разстояние. — Бабкот вдигна чашата си. — За Лондон. Господи, колко съм изморен.
— Между другото си спомни, че Макиавели казва следното: „Безопасността на държавата е първостепенен дълг на управника.“
— Или някаква подобна баналност. — Сър Уилям присви очи. — А сега за Анджо.
Бабкот му разказа всичко. И на въпроса на дипломата сподели предполагаемата си диагноза: