Тъкмо да заспи, и коремът отново я присви.
Последва още един спазъм, този път съвсем различен. И още един. Вече се бе разбудила напълно. С опасение поглади корема и слабините си, за да облекчи болката. Не й помогна и Анжелик осъзна със сигурност, че това е все същата отдавна позната болка, все същото усещане за леко издуване.
Бе й дошло. Започна кървенето. А заедно с него отлетяха всичките й копнежи, надежди и тревоги. Окаяна и нещастна, Анжелик се разплака и зарови лице във възглавниците си.
— О, Малкълм, толкова се надявах, толкова се надявах, сега вече няма какво да ти дам, нищо не ми остана от теб, нищичко… О, Малкълм, толкова ми е мъчно, ужасно ми е мъчно… О, Боже, толкова съжалявам… Да бъде Волята ти…
Плака ли, плака и след цяла вечност от изтощение потъна в сън. Беше си изплакала очите.
— Госп’жица, буди! Госп’жица тай-тай, къфи, хея?
А Со тръшна подноса на нощното шкафче и Анжелик, все още унесена и неразбудена докрай, долови сгряващия божествен мирис на току-що сварено кафе — подарък от Сьоратар. Това бе едно от малкото неща, които А Со можеше и искаше да прави, както трябва. Уханието се носеше наоколо и я въвеждаше безболезнено в деня.
Анжелик седна в леглото и се протегна. Учуди се и остана доволна, че се чувства толкова жизнена и толкова добре. Спазмите бяха отминали, болките й бяха стихнали. Този път й бе по-леко отпреди и усещането за подуване бе по-слабо.
А най-хубавото бе, че отчаянието си бе отишло. „Тя стори чудо“ — с благоговение си помисли французойката. През последния месец всяка нощ се бе молила на Божията Майка и една нощ, изтощена от тревоги, бе дочула: „Остави на мен, дъще. Аз ще реша, а не ти. — Анжелик го бе чула не със слуха си, а с най-съкровеното кътче в душата си. — Решението е МОЕ, а ти си отдъхни.“ Тревогата й се бе стопила.
„Такова е нейното решение Колко хубаво! Да бъде волята Ти! Ще се подчиня на волята Божия.“ Така и стори.
Анжелик несъзнателно коленичи до леглото, затвори очи и страстно й благодари. Разказа й колко съжалява, но и колко е благодарна, задето е снела бремето от плещите й: „Да бъде Волята ти.“ После отново се пъхна под завивките, готова за кафето и за срещата си със света. Кафето в девет сутринта в неделя се бе превърнало в навик — така й оставаше достатъчно време да се изкъпе и облече за църква.
„За църква ли! А защо не? Трябва да благодаря, както се полага, но няма да се изповядвам.“
— А Со, донеси ми топлата вода и… — А Со се взираше в нея с изцъклени очи. Тутакси осъзна, че прислужницата навярно е забелязала петната кръв отзад по нощницата й.
А Со избърза да каже:
— Отива вземе — и се заклатушка като гъска към вратата, но Анжелик я изпревари и я блъсна назад.
— Ако кажеш на някого, ще ти издера очите.
— Аййиая, не разбира, госп’жица тай-тай — изсумтя А Со, ужасена от злобата, изписана на лицето на господарката й, и от тона й: — Не разбира!
— О, разбираш, и то как! Дю не до мо — изсъска тя на кантонски. Бе чула проклятието от Малкълм. Веднъж той се бе ядосал на Чен и бе изрекъл тези думи, а Чен бе пребледнял като платно. Малкълм така и не й обясни значението му, но то подейства на А Со по същия начин и краката й се подкосиха.
— Айаааайаяяя!
— Ако приказваш, А Со, тай-тай ще… — Анжелик гневно насочи дългите си нокти на милиметър от очите й и ги задържа така. — Тай-тай направи това! Разбираш?
— Разбира! Тайна, тай-тай! — Изплашената жена изпъшка нещо на кантонски, стисна устните си с пръсти и рече: — А Со не говори, разбира!
Анжелик овладя яростта си и макар сърцето й да биеше лудо, блъсна жената към леглото и отново легна. Заповеднически посочи чашата с кафе:
— Дю не до мо Налей кафе на мен.
Обладана от смирение, покорство, искрен страх, А Со й наля кафе, подаде й го и хрисимо застана до леглото.
— Не говори, направи цяло легло, дрехи чисти! Тайна!
— Разбира тай-тай, не говори, тайна, разбира.
— Не говори! Или… — Ноктите на Анжелик разсякоха въздуха. — Водата!
А Со подплашена хукна да донесе горещата вода, но преди това задъхано повери новината на Чен. Той вдигна очи към небето и рече:
— Аййиая, какво ли ще направи тай-тай Тес?