Дали незабавно да не отправя Едуард в Хонконг? А може би Хоуг — той донякъде ми е приятел, а и тъкмо тя го изпрати при мен. А може би Андре? В никакъв случай, иначе няма да мигна, като знам, че той е в Хонконг с онази жена и никой не го следи.“
В църквата Анжелик произведе истински фурор въпреки меланхолията си. Както обикновено бе облечена в черно, а було покриваше шапката и лицето й. Излезе с молитвеник в ръка въпреки бурния вятър. Подмина католическата църква и се вля в множеството, тръгнало към „Светата Троица“. По пътечката влезе в църквата и седна на един празен заден ред. Почти веднага падна на колене и почна да се моли. Шепот премина по вече заетия главен кораб, закъснелите го подеха, мълвата набра сила и връхлетя Колонията и Пияния град.
— Всемогъщи Боже, Анжел отишла в нашата църква…
— В „Светата Троица“ ли? Дръжки, тя е католичка.
— Дръжки или не, ама е в „Светата Троица“, свежа като ягодка, цялата в червено и без никакви кюлоти.
— В „Светите цици“ ли? Боже праведни! Да не е станала от нашите.
— Славейчето Туийт ще да се е подмокрил от радост…
Морийн и Джейми стояха зад нея. Те се подвоумиха край последната пейка и се канеха да я попитат: „Можем ли да седнем при теб?“, но Анжелик все още бе коленичила, сякаш се молеше, и макар да бе забелязала присъствието им, с нищо не го показа. Не изпита капчица завист към веселата зелена рокля на Морийн, към подбраните по цвят палто и шапка, привързана с жълт шифонен шал, който се спускаше по гърба й. Двамата бързо се отдалечиха, притиснати от идващите, защото не искаха да я безпокоят. А тя тъкмо на това се надяваше. След първоначалната си страстна и благодарствена молитва, че е получила сили да се справи с огромното си разочарование, Анжелик остана на колене върху удобната възглавничка и защитена от булото си, с широко отворени очи наблюдаваше какво ще стане. За първи път присъстваше на протестантска литургия.
В тази църква не показваха такова благоговение, каквото в нейната, но пък бе претъпкано, а заради влагата тук-там горяха мангали. Всичко живо, което можеше да ходи, се бе стекло тук. Стъклописите бяха богати, но олтарът и украсата — далеч по-аскетични, отколкото бе очаквала.
И други познати се наканваха да спрат, за да я поздравят или да й кимнат, обзети кой от задоволство, кой от смущение и готови да се настанят до нея. Но не го сториха, за да не й пречат. Горнт си избра отсрещната пейка.
И така, оставиха я на мира и службата започна. Запяха първия химн, а Анжелик подражаваше на останалите — ставаше права, когато ставаха те, и сядаше заедно с тях, молеше се, когато се молеха и те, но само на Дева Мария. Слушаше проповедта на преподобния Туийт, който до такава степен се бе сащисал от нейното присъствие, че всъщност ломотеше нещо неразбрано. Последваха още химни и песнопения. После се появи подносът и тя объркано затършува за няколко монети. Пак пяха химни, последва благословията и най-сетне всичко свърши за нейно явно и заслужено облекчение. Богомолците станаха прави, когато свещеникът влезе в ризницата, предшестван от престарял клисар. По-голямата част от паството се затътри към изхода, предвкусвайки традиционния неделен обяд, най-вкусното ястие през седмицата: говеждо печено, суфле с месо, печени картофи за щастливците, които можеха да си позволят говежда плешка от последния кораб със замразено месо, пристигнал от Австралия.
Малцина останаха за последната молитва. Анжелик отправи своята за прошка, задето е дошла в тази църква, но бе уверена, че Бог ще разбере този неин мимолетен и необходим протест срещу отец Лео. Докато се изнизваха, всички до един я наблюдаваха. Тя си тръгна с последните, като кимаше и отговаряше на поздравите им.
Свещеникът стоеше пред вратата, поздравяваше някои, а други изглеждаше намусено. Тя се изравни с него и той засия в ангелска усмивка и запелтечи:
— О, Боже, госпожице Анж… ох, госпожо, колко се радвам да ви видя, добре дошли в „Светата Троица“. Ще ви виждаме ли по-често… Да ви обясня ли нещо… ах, не? Е, надявам се да ви е харесало… моля, моля, заповядайте пак… винаги сте добре дошли…