— Благодаря, преподобни — рече Анжелик, направи реверанс и бързо излезе на пътеката, а оттам — на главната улица.
Сър Уилям и Бабкот я очакваха, увити в шалове като всички останали заради бурния вятър.
— Радвам се да те видя жива и здрава — искрено я поздрави Сър Уилям, — особено тук. Много се гордеем със „Света Троица“ и винаги си добре дошла. Много сме щастливи, че си тук. Свещеникът нещо не го биваше днес, ще ни извиниш. Обикновено говори доста добре и не бълва огън и жупел. Хареса ли ти службата?
— Толкова различна е, Сър Уилям — отговори Анжелик. — Някак необикновено е да се молиш на английски, а не на латински.
— Да, сигурно е така. Разреши ни да те придружим.
— Моля.
Тръгнаха и оживено си разменяха закачки и сърдечни въпроси, като старателно избягваха това, което всъщност ги интересуваше: „Ама че време, а?“, „Футболният мач вчера следобед мина страхотно — да те придружим ли на игрището следващата седмица?“, „Преглеждала ли си последните вестници, чу ли, че йокохамските актьори ще поставят «Ромео и Жулиета» — госпожа Лънкчърч любезно се съгласи да изпълни главната роля, а госпожа Грим ще играе Ромео.“
— Играла ли си някога, участвала ли си в представление?
— Само в рождественски сценки в манастира — отвърна Анжелик. — И не ме биваше много… О!
Нов порив на вятъра поде цилиндъра на Сър Уилям и го завъртя по улицата. Бабкот едва успя да задържи своя. Анжелик не реагира достатъчно бързо и нейната шапка се понесе надолу по улицата заедно с множество други сред проклятия, вопли, радостни викове и смях. Анжелик се присъедини към навалицата и се затича след своята, но Бабкот я изпревари и я хвана точно преди да се изтърколи на брега. Филип Тайърър забързано подаде на Сър Уилям цилиндъра му и се втурна след своя.
— Най-хубавият ми — кисело се обади Сър Уилям и взе да го отърсва от калта, която подозрително наподобяваше тор. Шапката на Анжелик не бе пострадала и тя отново си я сложи с усмивка и я прикрепи с иглата.
— Благодаря ти, Джордж, тъкмо помислих, че е решила да поплува.
— Аз също. Искаш ли да те позабавляваме на обяд?
— Не, благодаря, днес ще си остана вкъщи.
Скоро се озоваха пред портата на Струанови. Двамата мъже й целунаха ръка и тя се прибра.
— Хубава жена, добро момиче, славно девойче — обади се Сър Уилям.
— Да. — Бабкот намръщено се взираше в морето. Сър Уилям проследи напрегнатия му поглед. Доколкото виждаше, в залива нямаше нищо нередно.
— Какво става?
— Дошло й е.
— Всемогъщи Боже, прегледа ли я? Или Хоуг? И защо, по дяволите, не сте ми казали?
— Не сме я преглеждали. Чисто и просто се досетих, това е всичко.
— А? Как така… — Млъкна, защото край тях минаха Макструан и Дмитрий. — Добро утро, добро утро — поздрави ги посланикът нетърпеливо. После грабна Бабкот под ръка и го повлече към Легацията. — Откъде разбра, а?
— Ами аз съм лекар, за Бога. Посетих я вчера, а днес, като я видях незабулена, просто ми дойде на ум. Лицето й е леко подпухнало и когато се втурна след шапката си, забелязах, че бяга някак непохватно.
— Дяволите да ме вземат, как не се сетих! Всемогъщи Боже, сигурен ли си?
— Не, но бих се обзаложил на сто гвинеи срещу пукната пара.
Сър Уилям се намръщи.
— А Хоуг ще се сети ли само като я погледне?
— Откъде да зная.
— В такъв случай не му казвай.
— Защо, по дяволите!
— Нека си остане между нас, така е най-добре. — После дипломатът добави мило: — Да оставим Анжелик да си разиграе картите, както тя сметне за необходимо. Тази игра е нейна, нейна и на Тес Струан, а не наша. Вече не е наша.
Четирима самураи от наказателните отряди на Бакуфу със сержант начело тежко пристъпиха портата на Йошивара. Приличаха на всички останали патрули от самураи, но тези войници бяха по-груби, по-опърпани и по-бдителни. Бе ранен следобед. Въпреки лошото време обичайното бавно шествие от куртизанки, от мъкнещи се слугини се перчеше нагоре-надолу в нови премени. Гай-джин на групи ги зяпаха и пиеха в чайните. Разкискаха се, когато вятърът отнесе няколко цветни чадърчета.
От време на време някой от четиримата самураи се запътваше ту към вратарите на кръчмите, ту към собствениците на чайните или към слугинчетата от гостилничките. Всеки от тях незабавно се покланяше раболепно и казваше: