— Какво съобщение?
— Той има удоволствие да каже, че може би желаете да видите отвътре параход, моторите, оръдията. Помоли скромно да поканя вас и чиновниците. — Понсен почака, не видя никаква реакция, освен едно заповедническо махване иззад ветрилото. — Благодаря ви, господарю, моля да ме извините. — Сигурен беше, че е прав. На първото стъпало забеляза, че Тайърър го гледаше от прозореца на приемната, изруга го и му махна. Тайърър му отвърна.
Когато последният самурай напусна предния двор, градинарите внимателно се върнаха към работата си. Един от тях метна на рамо лопатата си и накуцвайки се отдалечи. Хирага, главата му увита с мръсен стар парцал, кимоното му съдрано и мръсно, беше щастлив от успеха на шпионирането си. Сега знаеше как, кога и къде да проведе нападението утре.
Щом се почувства в безопасност в своя паланкин на връщане към замъка — с Мисамото на разположение, който седеше в далечния край — Йоши остави мисълта си да блуждае. Все още бе учуден от тяхното невъзпитано изчезване, не беше бесен като другите, само търпелив: отмъщението ще дойде по начин, избран от самия мен.
Да види моторите на военен кораб и да се качи на един. Ийе, възможност, която не бива да се изпуска. Опасно е да я приеме, но ще го направи. Очите му спряха на Мисамото, който гледаше навън през тесния прозорец. „Глупаво бе преводачите да не превеждат точно. Глупавият руснак да ни заплашва. Глупаво от тяхна страна да са толкова груби. Глупаво от страна на китайския прислужник да ни нарича маймуни. Много глупаво. Ама аз ще се справя с всичките тях, с едни по-рано, с други по-късно.
Но как да се справя с водачите и тяхната флота?“
— Мисамото, реших да не те връщам в караулното. Двайсет дни ще бъдеш настанен с моите подчинени и ще продължиш да се учиш как да се държиш като самурай.
Мисамото веднага долепи глава на пода на паланкина.
— Благодаря, господарю.
— Ако ме удовлетвориш. Кажи сега, какво ще се случи утре?
Мисамото се поколеба: първото правило за оцеляване бе никога да не се носят лоши новини, да не се казва нищо доброволно, нищо, но ако човек бе принуден, да каже само онова, което смята, че господарят иска да чуе. За разлика оттам, Америка, рая на света.
„Отговорът е очевиден — искаше да изкрещи той, прибягвайки към английския начин на мислене — единственото нещо, което го бе запазило нормален през всичките години на затвор. — Ако си видял как те се отнасят един към друг в семейството на гай-джин, с което живях, как се отнасяха към мен, слугата, като към човек, по-добре, отколкото някога съм си го представял, че е възможно; как всеки човек може да върви изправен и да носи нож или пистолет, с изключение на повечето чернокожи, колко нетърпеливи бяха те, когато трябваше да решат някакъв проблем и да бързат към следващия — ако бяха необходими юмрук или пистолет, или канонада, — където повечето са равни според техния закон и няма никакви мръсни даймио или самураи, които могат да те убият, когато си поискат…“
Йоши каза меко, сякаш четеше мислите му:
— Винаги ми отговаряй с истината, ако цениш живота си.
— Разбира се, господарю — вцепенен, Мисамото направи така, както му бе наредено. — Толкова съжалявам, господарю, но ако те не получат това, което искат, мисля, че ще изравнят Йедо със земята.
„Съгласен съм, но само ако ние сме глупаци“ — помисли си Йоши.
— Могат ли техните оръдия да направят това?
— Да, господарю. Не само замъка, но и града могат да подпалят.
„И това ще бъде глупаво пропиляване на натрупаното от Торанага. Ние ще трябва да ги преместим всичките: селяни, хора на изкуството, държанки и търговците трябва да ни обслужват както обикновено.“
— Тогава как да им дадем малко от чорбата, без да им дадем от рибата? — попита Йоши.
— Моля да ме извиниш, господарю, не зная.
— Помисли. И ми отговори на зазоряване.
— Но… да, господарю.
Йоши се облегна на копринените възглавници и взе да разсъждава над вчерашната среща на старейшините. Всъщност Анджо трябваше да изтегли заповедта си за евакуация на замъка, без явното мнозинство заповедта беше невалидна — така че той като официален настойник бе забранил отпътуването на шогуна.
„Спечелих този път, само защото онзи заекващ стар глупак Тояма настоя да гласуваме налудничавия план за нападение, тоест нито за мен, нито срещу мен. Анджо е прав: другите двама обикновено гласуват с него срещу мен. Не заради правдата, а защото съм този, който съм — Торанага; Торанага трябваше да е шогунът, а не това глупаво момче.“