12.
Макфей вдигна поглед от купчините с писма, документи и списания, разхвърляни по бюрото.
— Как е Малкълм? — попита той, когато д-р Бабкот влезе и затвори вратата. Кантората бе просторна, с изглед към Хай стрийт и морето.
— Някаква стомашна криза, Джейми, можеше да се очаква, разтревожен съм, горкият момък. Превързах раната му — бе разкъсал няколко шева. Дадох му екстракт от опиум. — Бабкот потърка зачервените си от умора очи, рединготът му беше измачкан, с протрити ръкави и целият на петна от лекарства и засъхнала кръв. — Не мога да направя кой знае какво за него сега. Какви са последните новини от флотата?
— Status quo: корабите са заели позиция, легацията е още обкръжена, надяват се Бакуфу да се появят скоро.
— Какво ще стане, ако не се появят?
Макфей сви рамене.
— Получих нареждане да заведа Малкълм в Хонконг при първа възможност — много е важно за него. Мога да го кача на пощенския кор…
— Категорично забранявам да го правиш — извика гневно Бабкот. — Глупаво е и е извънредно опасно. Ако излезе буря, което е доста вероятно за това време от годината… ами прилошаването и продължителното повръщане ще разкъсат шевовете — а това ще го убие. Не!
— Но кога ще е безопасно?
Лекарят погледна през прозореца. В залива не се виждаше никой. Небето бе покрито с облаци. Той за сетен път съпостави безпомощността си и познанията си.
— Поне след седмица, а може би след месец. Един Господ знае, Джейми, аз не зная.
— Ако можеше да дойде с пощенския кораб, щеше ли да бъде по-добре?
— За Бога, не! Не ме ли чуваш ясно? Не, не! Струан не трябва да се движи. Девет дни с кораб направо ще го убият.
Лицето на Макфей помръкна.
— Какви са шансовете на Малкълм? Много е важно да ги знам.
— Все още са добри. Температурата му е повече или по-малко нормална и няма признаци за загнояване. — Бабкот потърка очите си отново и се прозя. — Съжалявам, Джейми, не исках да ти се сопвам така. От полунощ съм на крак: заших двама кавгаджии — моряк и войник — от Пияния град, а призори в Йошивара спешно трябваше да зашия млада жена, опитала се да се пореже до смърт. — Той въздъхна. — Трябва да го пазим колкото е възможно по-спокоен. Лошите новини са предизвикали кризата.
Вестта за смъртта на Кълъм Струан и прогнозите, направени за новото положение на Малкълм като тай-пан, които засягаха всичките им конкуренти, бързо обходиха Колонията. В „Брок и синове“ Норбърт Грейфорт прекъсна заседание, за да отвори първата бутилка с шампанско; от много седмици я пазеха охладена в новото им, много модерно хладилно помещение до техния склад.
— Най-добрата новина от години — изкиска се той на Дмитрий. — Имам още двайсет сандъка с шампанско за празненството, което ще организирам довечера. Наздраве, Дмитрий! — Вдигна чашата си от възможно най-финото венецианско стъкло. — За тай-пана на Търговската къща: без Стария, а ако е рекъл Господ, и без Новия, и те може би ще фалират през годината!
— Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото — рече Дмитрий.
— Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят — някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб — защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.
— Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият — въздъхна Дмитрий. — Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? — Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. — Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.
— Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?
— Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.