— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?
— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.
— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“
Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.
— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.
А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра — в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.
Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак — Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.
„Бременна съм отново, скъпа ми Анжелик, съпругът ми е доволен, но аз съм малко нервна. Както знаеш, първата ми бременност не бе лека, макар че лекарят ме уверява, че ще бъда много силна. Кога ще се върнеш, не мога да те дочакам…“
Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш — повтори си тя, почти разплакана. — Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени — е, да, но само малко. Не действай необмислено.“
Отново си пое дълбоко дъх, следващото писмо я шокира. Леля Ема й съобщаваше ужасната новина за фалита на своя съпруг:
„И сега пие сме без пукната пара, а моят беден, беден Мишел гние в затвора за дългове и отникъде не се вижда помощ! Няма към кого да се обърнем, няма никакви пари. Ужасно, дете мое, кошмар…“
„Горкичкият скъпи чичо Мишел — помисли си девойката и изхлипа тихо. — Жалко, че беше толкова лош управител.“
— Няма значение, моя скъпа лельо-майко — рече после на глас, изпълнена с внезапна радост. — Сега мога да ви се отплатя за цялата обич, ще помоля Малкълм да ми помогне, той сигурно ще…
„Почакай! Ще бъде ли разумно?“
Докато размишляваше над тези въпроси, отвори писмото на баща си. За нейна изненада в плика имаше само писмо, а не и очакваната полица, за която бе помолила — полица за парите, които бе донесла със себе си от Париж и бе депозирала в банка „Виктория“, парите, които чичо й щедро й зае с единственото обещание тя да не казва на жена му и с условието, че баща й веднага ще изплати заема в момента, щом пристигне в Хонконг; впрочем баща й й каза, че го е направил.
„Хонконг, 10 септември
Здравей, мое малко зайченце, надявам се всичко да е наред и че твоят Малкълм те обожава, както и аз, както целият Хонконг. Говори се, че баща му е на смъртно легло. Ще те държа в течение. Междувременно пиша набързо, защото заминавам за Макад с прилива. Има чудесна възможност за търговия там, толкова добра, че заложих временно парите, които ти остави на съхранение, и ще ги инвестирам за теб като равноправен партньор. Със следващата поща ще мога да ти изпратя десет пъти повече от това, което искаше, и ще ти разкажа за чудесната печалба, която сме изкарали — все пак трябва да помисля за твоята зестра, без нея… е?“
Очите й не можеха да продължат да четат, в главата й беше хаос. „О, Боже мой! Каква възможност за търговия? Всичко ли, което имам на света, ще го проиграе?“