Някой силно почука на вратата — Ла Моя знаеше, че е Флеминг, още преди вратата да се отвори.
Ла Моя повтори:
— Живеем в свободна държава. Не мога да ви нареждам какво да правите. Нито пък те. Никой не може да ви принуди да кажете нещо, което не желаете да споделите. — Обърна се към вратата и извика: — Да?
Флеминг отвори вратата. Обърна се към родителите и заговори с плътния си и силен баритон:
— Господин и госпожа Китридж, ужасно съжалявам за вашата загуба. — Изгледа злобно Ла Моя, който бе започнал разговора с родителите, без да го изчака, а след това отново съсредоточи вниманието си върху двамата Китридж. Представи себе си и другите двама специални агенти. — Сигурен съм, че детектив Ла Моя…
— Сержант… — поправи го Ла Моя. — Вие май все още не знаете чина ми?
— … сигурно ви е задал някои въпроси. Ние бихме искали да започнем всичко отначало, ако не възразявате. Колкото по-скоро съберем нужната ни информация, толкова по-големи са шансовете ни да ви върнем дъщеричката.
— Труди — подсказа му Кей Калиджа.
— Труди — повтори Флеминг.
Дейвид Китридж погледна Ла Моя, а после и Флеминг.
— Така както върнахте по домовете им всички останали деца?
Ла Моя усети прилив на радост от постигнатия успех, а Флеминг го изпепели с поредния гневен поглед.
Дейвид Китридж вдигна дясната си ръка така, че да я видят всички присъстващи. Побелелите му от напрежение пръсти стискаха малка детска свирка.
47.
— Познаваш ли добре разположението на аквариума? Голямата зала за наблюдение, разположена под аквариумите с рибите? — попита ласкавият женски глас.
— Да — отвърна Дафни.
— Можеш ли да дойдеш там след петнадесет минути?
— Ще се видим там.
Разходката до аквариума й се отрази добре, може би защото улицата се спускаше все надолу. Без да намали крачка, Дафни мина край струпаните по улиците кранове, трактори и пневматични чукове, които сякаш преследваха една обща цел — да оглушат гражданите на Сиатъл. Градът отказваше да спре да расте. И понеже вече нямаше накъде да се разпростира, той започна да расте на височина — новите сгради се извисяваха все по-високо и по-високо в небето, прозорците им гледаха към залива, а огромните им туловища затулваха прозорците на околните сгради. Улиците сякаш се стесниха и започнаха да притискат пешеходците. Градът Сиатъл вече го нямаше — на негово място бе израснал един огромен гигант.