Неспокойните и пенливи зелени води на залива Елиот отразяваха искрящите слънчеви лъчи и грееха като скъп италиански мрамор, напръскан с малки парченца слюда, насочени към слънцето. Над града отекваха гърлените свирки на корабчета и фериботи, които пореха водите на залива, а след тях, подобно на булчински воал, се влачеше дълга пенлива следа. В далечината проблесна лъскавият корпус на реактивен самолет, който се снижаваше за кацане, а колелетата му приличаха на остри птичи нокти, насочени право към земята.
В прекрасни дни като този нямаше по-красив град от Сиатъл, нямаше място, което така да омайва душата й. Дафни знаеше, че никога няма да може да го напусне, макар че понякога обмисляше подобна възможност — разстоянието би я принудило да започне живота си отначало. Съзнаваше, че ако остане в града, вероятно ще се омъжи за Оуен Адлър. В началото на връзката им страховете и съмненията й я бяха подтикнали да развали годежа. Страхът, че ще стане непоносимо богата, ще присъства на благотворителни вечери и бляскави церемонии, вместо да се занимава с профилиране на криминални типове и евентуални бъдещи самоубийци. Страхът, че ще загуби собствената си идентичност. Дафни не се боеше от любовта си към този мъж. Тя вярваше в любовта. Високо ценеше неговото чувство за хумор, обожаваше вниманието, с което я обграждаше, харесваше неговата интелигентност, увереност и целенасоченост, възхищаваше се на начина, по който винаги поставяше останалите — най-вече Корки, осиновената му дъщеря — над себе си. А и Дафни обичаше Корки не по-малко от него самия.
Потънала в мисли, тя отмина аквариума и едва тогава си даде сметка какво е сторила. Оуен имаше такава власт над нея — можеше да завладее мислите й така, както никой друг мъж преди него.
Аквариумът беше претъпкан с туристи и студенти, пристигнали на посещение с учебна цел. В залите цареше полумрак и вниманието на посетителите бе приковано към рибите, които плуваха из аквариуми, вградени в стените. Дафни си проправи път сред тълпата и се насочи към стълбището, което отвеждаше надолу към центъра на огромен резервоар, в който човешките същества ставаха обект на наблюдение, заобиколени отвсякъде с корали, вода и всевъзможни риби.
Специален агент Кей Калиджа бе седнала на една от двете пейки, предназначени за посетители. До себе си бе поставила пуловера и дамската си чанта, за да запази място за Дафни. Тя седна до нея. Стъкленият таван над главите им им позволяваше да видят рибите, които плуваха точно над тях от единия до другия край на аквариума. Калиджа изобщо не погледна към Дафни — цялото й внимание бе насочено към рибите. Посочи една пясъчна акула, към която се бе залепила малка рибка.
— Понякога и аз се чувствам по този начин — рече тя с приятния си напевен глас. — Като прикрепена към някого.
— Да…
— Сякаш съм създадена, за да следвам неотлъчно някого, да стоя близо до него.
Изборът на мястото за среща от страна на Калиджа подчертаваше изключителната важност на този разговор. Дафни изпита силно вълнение.
— Открила си нещо за татуировката — нетърпеливо заяви тя.
— Съдържанието на голяма част от база данните на Бюрото е класифицирано. Както сигурно знаеш, ние преследваме всякакви нарушители — от жестоки престъпници, до двойни агенти в Министерството на външните работи на САЩ. Поради тази причина са въведени различни нива на достъп до тази информация, различни степени на секретност, пароли за достъп. Става дума за данни, които са изключително защитени. Много хакери са се опитвали да проникнат в нашите база данни, но нито един — поне доколкото аз зная — не е успял да компрометира съхраняваната при нас информация. — Калиджа очевидно срещаше затруднения — не й бе лесно да сподели онова, което бе открила. Положи усилие и призна: — Да. Татуировките. — После вдигна поглед към две синьо-жълти риби. — Невероятно. Прекрасни са.
Проследи ги, после обърна очи към Дафни.
— Системата записва всеки опит за достъп до определена информация — продължи Калиджа. — Разполагаме с компютризиран дневник, който не само че позволява на всеки оперативен работник да види кой още е работил с въпросната информация, но и дава възможност на агентите да разберат кой е запознат с нея. Агент от Чикаго може да се обади на друг агент в Далас, за когото е известно, че е проявил интерес към същата информация. Може би и двамата преследват един и същ заподозрян, без да си дават сметка за съществуващата връзка между различните случаи. Всъщност компютърната система заостря вниманието им към подобни съвпадения. Това става автоматично — системата предлага нещо като библиографска разпечатка на имената на всички, работили с въпросната информация.