Болд попита отчаяно:
— Има ли някакви признаци, че в колата е имало и друго дете? По-голямо дете?
— Не чух да се говори нищо такова.
— Ако разбереш още нещо… — примоли се Болд.
— Ще ти съобщя.
Флеминг се опитваше да играе соло. Получил бе важна информация, но не я бе споделил с другите членове на отбора.
Катастрофиралата кола можеше да им предложи доста сериозни улики. Болд искаше да огледа местопрестъплението, но преди намесата на Бюрото, а това просто не бе възможно. Затова реши, че няма да допусне тези последни открития да го разсейват: неговата основна цел оставаше Ню Орлиънс и идентифицирането на евентуален заподозрян. Преди Хейл да е сторил това.
Решението, което взе, бе съвсем простичко. Щеше да остави Хил да насочи усилията на специалния отряд към Бойс и да я убеди, че ще е най-добре да остави Ла Моя в Сиатъл. След това двамата щяха да се качат на самолета за Ню Орлиънс и щяха да си осигурят значителна преднина в надпреварата.
С изострен от напрежението глас Шийла Хил нареди на Болд да продължи да събира допълнителна информация по случая и да стои до телефона. Болд, на свой ред, я помоли да възложи пътуването до Бойс на Мълрайт.
— Не ме учете как да си върша работата, лейтенант — сряза го тя и затвори.
Болд прекара следващите петнадесет минути в опити да открие Дафни и Ла Моя, за да ги информира за последните разкрития. Ла Моя бе помолен да се заеме с „Еконо-Драйв“ и да проучи извлеченията по кредитната карта, с която е бил платен наемът за изоставената кола. Дафни, която се славеше с умението да работи добре с хора, трябваше да се свърже по телефона с полицейското управление в Ню Орлиънс и да помоли за имената на известни мошеници, които са прибягвали до трика с телефон 911. По време на разговорите тя изобщо не трябваше да споменава за участието си в специалния отряд.
Докато Болд умуваше дали да не купи и за Дафни билет до Ню Орлиънс, по телефона се обади жена му, която съобщи, че имат посетител: сержант Том Баулър от полицейското управление в Портланд в момента го очаквал в дома им.
49.
Баулър беше трезвен и по нищо не приличаше на мъжа от последната им среща. Бистрите му очи преливаха от загриженост, макар че лицето му все още беше подпухнало, а кожата му бе с блед и белезникав цвят като на алкохолик. Болд забеляза червеникавите петна по ръцете му, изтръпна от студ, когато се здрависаха.
— Том? — Болд беше неспокоен и изнервен. Мислеше за твърде много неща едновременно и не успяваше да се съсредоточи, твърде много лъжи бе изрекъл, за да намери покой. Неведнъж бе виждал заподозрени лица, които изглеждаха по същия начин — уплашени и разконцентрирани. Болд започваше да се страхува, че е заприличал на човека, когото се опитваше да намери.
Лиз, с идеално сресаната си перука и широките дрехи, които висяха на тялото й като на закачалка, търпеливо обясни:
— Том е дошъл чак от Портланд, за да поговори с теб. А аз му досаждам с подробности за възстановяването ми.
— Нищо подобно — любезно възрази Баулър.
Тя го наричаше нейното възстановяване — решението й да се откаже от лечението и да се остави на изцелителната сила на Бог. Макар че само преди няколко дни Болд бе готов на всичко, за да я подкрепи и окуражи, той вече започваше да се опасява, че състоянието й може да се влоши дотолкова, че да я лиши от здравия й разум и от решимостта да се бори докрай за живота си. Всеки, който бе готов да я изслуша, научаваше за изцелителната сила на вярата й. Цялата ирония в случая бе, че на Болд не му оставаше нищо друго, освен да се моли силната й вяра да не я напусне, ако коварната болест отново я повали.
Болд седна до жена си, но не го сдържаше на едно място. Баулър си бе направил труда да го посети. Защо? Подтикнат от Кони или от собствената си съвест? Това бе същността на въпроса.
Лиз предложи да ги остави сами. Болд, а веднага след него и Баулър, побързаха да заявят, че нямат нищо против присъствието й.
— Случилото се засяга и двама ни. — Думите на Болд бяха адресирани към съпругата му, но очите му нито за миг не се отделиха от лицето на госта им.
— Да, засяга и двама ви — съгласи се Баулър. — Зная какво преживявате в момента. Освен това признавам, че вината за страданията ви до голяма степен е и моя.
Лиз изпъна гръб, устните й затрепериха; самообладанието, което бе демонстрирала пред Баулър, започваше да я напуска. Болд хвана ръката й.
Баулър погледна към него.