— Аз съм ченге — обяви Ла Моя. Беше успял да възвърне самообладанието си и нито един мускул не трепна по лицето му.
— Този тип е направо гений — обади се Плъха. Звучният му баритон издаваше произход от Източното крайбрежие.
— Можеш да броиш, ако искаш, а можеш да повярваш и на честната ми дума. Всичките пари са там — заяви дребосъкът. Звучеше по-ядосан отпреди малко. — Нямаме никакво намерение да се ебаваме с ченге.
Плъха отвори куфарчето. Вътре имаше няколко дузини пликчета с нещо, което приличаше на кокаин, и две пачки с банкноти. Най-горните бяха стотачки. Ако и долните бяха от същия вид, двете купчинки възлизаха на значителна сума.
В главата на Ла Моя засвятка червена лампичка. Той с любопитство огледа дребосъка с пистолета.
— Имаме малък проблем — рече им той.
В този момент вратата на хотелската стая се отвори с трясък.
— Полиция! — изрева един глас зад него.
Двама облечени в черно полицаи застанаха от двете страни на вратата и в следващия момент дребосъкът и Ла Моя се оказаха притиснати към стената. Забиха лицето му в евтините тапети и с такава сила извиха ръцете му отзад зад гърба, че Ла Моя не можа да проговори от непоносимата болка. Не бе успял да помръдне дори, когато видя, че в стаята влизат ченгета от отряда за бързо реагиране.
Първоначално се зарадва на късмета си — собствените му колеги идваха да го спасят и при това без никакво забавяне. Но когато лицето му си остана притиснато към стената, а рамото му едва не се извади от ставата, Ла Моя ревизира мнението си. Долови някакво вълнение зад него — оказа се, че Плъха просто се е пльоснал на пода.
— Аз съм ченге! — най-после успя да промълви той с притисната към стената буза и ребра, които едва издържаха на натиска, оказан върху гърба му.
— Беше ченге — процеди някой в ухото му.
Ла Моя познаваше този глас. Опита се да си припомни и името.
Като сниши гласа си още малко, ченгето от отряда за бързо реагиране додаде:
— Имаш късмет, че има свидетели наоколо, конте такова, иначе отдавна да съм въздал правосъдие.
През следващите няколко часа Ла Моя изпита унижение и безсилие, каквито не бе познавал никога преди в живота си. Взеха му значката и пистолета. Сложиха му белезници и го отведоха до един полицейски микробус, с който след подигравките и закачките от страна на колегите му го откараха в града. В операцията участваха минимум осем ченгета, а вероятно бяха два пъти повече, което означаваше, че става дума за нещо сериозно. Ла Моя познаваше основните играчи: отдел „Наркотици“. Дрогите, както ги наричаха из управлението. И те, също като полицаите от отдел „Убийства“, бяха задружно и затворено общество. Ла Моя бе участвал в някои операции заедно с тях. Бяха свестни момчета, които се отнасяха към задълженията си прекалено сериозно. Наркотиците бяха мръсна работа и хората, които се занимаваха с тях, също загрубяваха в процеса на работата.
Ла Моя заяви, че е невинен, и поиска среща с представител на управлението. Не каза нищо повече и предпочете да си държи устата затворена. Снимаха го, взеха му отпечатъци, унижиха го, като го претърсиха от главата до петите. Вътрешният защитник на Ла Моя го спаси от предварителен разпит. Никой като че ли не знаеше точно в какво именно е обвинен. Арестуването му бе свързано с куфарчето и пакетите с кокаин. Шийла Хил го бе хванала за оная работа и го бе насадила в сериозни неприятности. „И защо?“ — питаше се той. „За да си отмъсти?“
Защо й е да го арестува и обвинява само половин час преди полета, който щеше да го изпрати на заточение в Сибир? А може би бе разбрала за петчленния екип на Болд, който работеше зад гърба й? Отмъщение ли беше това? Или възмездие загдето си бе позволил да я зареже гола и окована в онази хотелска стая?
Ла Моя си тръгна от сградата на полицията без значка и оръжие — освободен без право на повторно преразглеждане на случая.
— Няма да има преразглеждане — предупреди го защитникът му. — Имат намерение да те съдят.
Болд се появи точно когато го освобождаваха и му предложи да го откара. Ла Моя разбра къде отиват едва след като потеглиха. При нормално улично движение до наколната къща на Дафни се стигаше за двадесет минути. Но движението в този град никога не беше добро.
Ла Моя го погледна.
— Нека да ти кажа нещо — никога не би пожелал да се окажеш от другата страна на бариерата.