Болд почувства прилив на адреналин.
— Става дума за затвора, нали, Морис? Този тип с орела под лакътя… лежал е в затвора?
— Точно така.
— Кога?
Морис извади една снимка и погледна надписа на гърба й.
— 1995.
— Онзи с костюма… той знае ли това?
— Не ме е питал — отвърна Морис и на лицето му цъфна широка усмивка.
53.
— Исусе, захарче, какво толкова, по дяволите, има в Сиатъл, което ние да го нямаме при нас? Ако някога решиш да се преместиш, защо не наминеш по тия места?
Помещението на детективите в полицейското управление на Ню Орлиънс представляваше безвкусна смесица между стандартната сива метална мебелировка на повечето държавни учреждения, лениво полюляващи се вентилатори и монтирани по прозорците шумни климатици. Половината сграда вече бе модернизирана, но ремонтните работи бяха започнали от най-горния етаж и вървяха надолу — от кабинета на големия началник към гаражите — а помещението на детективите се намираше на нисък етаж в сградата и на едно от последните места в списъка с приоритетите.
Дафни настръхна от забележката на мъжа, но предпочете да не създава проблеми. И тя си имаше своите приоритети.
Детектив Брул беше бял, тридесет и пет годишен, посредствен на вид мъж, с белези от акне по лицето и с кафяви очи. Беше се заресал като гастролиращ комик от Лас Вегас и говореше с провлачен южняшки акцент. Думите звучаха толкова напевно, че Дафни трябваше да си ги повтаря наум, за да схване за какво става дума.
— Бил е във вашия междинен затвор през деветдесет и пета. Бял, с татуировка на орел на лявата си ръка под лакътя. Висок метър и осемдесет и два, или може би метър и осемдесет и пет сантиметра. Бил е в пандиза за измама или…
— Обигран мошеник? — уточни Брул и високомерно се настани зад някакъв допотопен компютърен терминал. — Давол да го вземе, захарче, но това определение сигурно пасва на половината население на тази страна. — Той протегна крак, закачи един от съседните столове и го придърпа близо до себе си. Запали цигара без филтър и издуха дима встрани от Дафни. — Кофти навик — отбеляза Брул, — но нали трябва да има и хора, които да умират млади.
Даде й знак да седне на стола, но Дафни остана права.
— Може да е бил арестуван за детска порнография. — Не можеше да спомене отвличането на деца, без да привлече вниманието му към участието й в разследването на Гайдаря от Хамелин. — Възможно е да има съучастник от женски пол — додаде Дафни.
— И ние не бихме се отказали от някоя помощница — подхвърли той и извърна към нея лъсналото си от пот лице.
— Не е изключено да е прилагал някакъв трик с телефон 911 — продължи да изрежда Дафни.
— Измамата с обратната връзка?
— Какво точно имаш предвид? — попита Дафни, готова да погълне всяка негова дума.
— Този номер не е ли стигнал още до Сиатъл? — възкликна Брул. — Значи нашият човек се представя като ченге. Случаят беше свързан с незаконно ограбване на възрастни хора. За да убеди човека отсреща, че наистина е ченге, той му предлага да затвори и веднага да го набере в участъка на телефон 911. Нищо че това е абсолютно невъзможно. Та значи набелязаната жертва затваря телефона. Линията остава отворена — абонатът не чува сигнал в слушалката. Знаеше ли тази подробност? Мошеникът пуска предварително подготвен запис на свободен сигнал; жертвата вдига слушалката, чува сигнала и набира 911. Някои от измамниците използват предварително записан друг глас, някои работят със съучастник, но и в двата случая жертвата чува нещо от сорта: „Спешни услуги…“. Човечецът иска да говори с ченгето; мошеникът отговаря и от този момент нататък жертвата е абсолютно убедена, че разговаря с полицай. И това всъщност е всичко. Обикновеният гражданин е готов да направи всичко за ченге със значка. — Брул огледа тялото й твърде настойчиво. — Предполагам, че това важи и в случаите, когато ченгето е жена.
— Знаем ли имената на хората, прибягвали към този трик?
— Захарче, толкова много долна измет изпълзява непрекъснато от блатата наоколо, че е почти невъзможно да им хванем края. Най-разпространеният номер на повечето мошеници е да си намерят законна работа. Ако някой работи на твърдо работно време от девет до пет, веднага трябва да се усъмниш, че нещо с него не е наред.
— Това важи ли и за ченгетата?
Той се усмихна. Очевидно се наслаждаваше на собствената си компания.