— Фамилно име? Собствено име? Можеш ли да ми дадеш някаква друга информация. Нещо повече от номера с телефон 911. — Отново огледа гърдите на Дафни, а после сведе очи към талията й. — Разполагаш ли изобщо с нещо?
— Искам имената на всички, които през деветдесет и пета година са излежавали присъди за измамничество. Струва ми се, че това е добро начало.
— По-добро начало е една вечеря в „Командърс плейс“. Последвана от разходка по реката под акомпанимента на джазов оркестър. След това можем да отидем да погледаме звездите от басейна в двора на едно бунгало извън града. Тук небето е твърде осветено от светлините на града и звездите изобщо не се забелязват. Но от мен да го знаеш, няма по-красива гледка от нощното небе над Луизиана. Освен може би ти, захарче — додаде той с подходящата интонация. — Управата на Сиатъл трябва да е много горда, че жена като теб носи полицейска значка.
— Искам ги по азбучен ред. Всички лица, лежали в затвора за измама. Ако е възможно по някакъв начин да се отделят случаите на измама с телефон…
— Няма — изстреля в отговор той. Гъстият цигарен дим продължаваше да се стеле край главата му. — Компютърната система, която използваме, е модел „Т“. Новата система ще бъде въведена след година, две. Наричат я Интранет. Ама не е ли хитро, кажи! Само че за нас вече ще е късно. — Той за пореден път потвърди, че е най-големият и единствен фен на собствените си шеги. — Дай ми двадесет и четири часа. И наистина трябва да си помислиш върху предложението ми за вечеря.
— Може ли да ти се обадя? — попита Дафни.
— По всяко време, захарче. Макар че бих предпочел аз да ти се обадя. — Ухили се насреща й. По зъбите личеше, че е заклет пушач.
Дафни не възнамеряваше да му каже как би могъл да се свърже с нея.
— Имам чувството, че нещата може да потръгнат по-бързо, ако двамата работим заедно — подхвърли той. — Две глави мислят по-бързо от една.
— Имаш ли нещо против да намина по-късно, за да видя дали си постигнал някакъв напредък — попита Дафни.
— Много си падам по стимулиращите програми.
54.
Измъчван постоянно от безмилостните си тревоги и страхове, Болд, както никога преди, започваше да вниква в психиката на криминалните престъпници. Най-напред се започваше с дребни лъжи, породени от остра необходимост; тези лъжи бързо прерастваха в огромни неистини, подхранвани от самолюбие, егоизъм и алчност. Алчността на Болд бе съсредоточена около дъщеря му; страстната потребност на криминалните типове да притежават пари и власт при Болд бе трансформирана в отчаяна нужда да съхрани семейството си непокътнато. Представяше си как държи Сара на ръце и й разказва приказки; виждаше се как я слага на скута си и й пуска любимите си джазови изпълнения. И тя му лисваше така, както не му бе липсвал никой друг човек през живота му.
Дафни се свърза с един от най-известните и най-дейни домове за деца, защото вярваше, че неговите служители са експерти по въпросите на осиновяването — както легално, така и незаконно. За Болд това посещение означаваше двустранен подход към разследването: от една страна, бяха доказателствата, свързани с отвличанията, а от друга — резултатите от тези отвличания. Евентуалните осиновявания. Сара и Труди Китридж, както и още десет други деца, се намираха някъде по средата.
Домът за момчета „Луи Чарлмейн“, внушителна каменна постройка, отделена от пътя чрез застлана с чакъл алея за автомобили под формата на полуокръжност, беше най-представителната сграда в района. Приличаше по-скоро на аристократичен клуб, отколкото на междуселски хан. Огромната входна врата се помещаваше между две високи колони в коринтски стил. Обикновеният електрически звънец, монтиран до тях, приличаше на грозна брадавица, поникнала на иначе красивото лице на сградата.
Един чернокож мъж с лъщяща от пот кожа отвори вратата след позвъняването им. Имаше силни и мускулести ръце, голяма глава, изпъкнало чело и надвиснали вежди, които частично прикриваха проницателните му тъмни очи. Покани Болд и Дафни в огромното, напомнящо пещера фоайе, в което тегнеше неприятната миризма на изгоряло, предизвикана очевидно от изтънения трион, с който мъжът режеше дебели дъски. Гъст сивкав облак дим се стелеше над главите им.
— Доктор Монтевет? — попита Дафни.
— Оттук, моля — подкани ги мъжът и изостави за момент строителната си площадка. — Той очаква ли ви?
— Да, имаме уговорена среща.
— Стига, Кардинал! — развика се мъжът, когато едно шарено кученце изведнъж изникна край тях и се изпика на пода. — Какво правиш тук? Кой те пусна? — Мъжът се огледа и кресна: — Евлин! — Не получи отговор. — Надолу по коридора, а след това вляво — упъти той посетителите си. — А аз ще трябва да се погрижа за Кардинал и малките му бели.