В другия край на коридора, привлечен от гласа на чернокожия портиер, се появи мъж, облечен с карирана риза, кафяви панталони от кадифе и кафяви обувки.
— Бърнард Монтевет — представи се той.
Тримата се ръкуваха. Монтевет беше нисък човек с благи очи, оредяла коса и приятен южняшки акцент. На тавана в кабинета му бе монтиран вентилатор, който лениво раздвижваше въздуха, охлаждаше стените, покрити с красива дървена ламперия, избелелия зелен килим и няколкото антики, разпръснати из стаята. Перките на вентилатора хвърляха меки сенки по голямата маса от орехово дърво, разположена точно срещу огромното бюро на Монтевет.
— По принцип не приемам представители на полицията от други градове. Не си спомням кога за последен път… а аз се занимавам с „Чарлмейн“ — всъщност аз съм едва четвъртия директор на дома през цялата му сто и седемдесет годишна история; първият и единствен директор, който е бил възпитаник на дома.
— Бил сте едно от момчетата? — попита Дафни.
— Точно така. А „Чарлмейн“ се гордее с факта, че е единственият дом за момчета в страната, който не прибягва до помощта на обществени фондове. Издържаме се от едно частно дарение, направено непосредствено след Втората световна война.
Съдейки по начина, по който директорът ги наблюдаваше, Дафни остана с неприятното чувство, че той ги възприема като семейна двойка, решила да си осинови момче. И точно в този момент й хрумна идеята за спасяване на Труди Китридж. Споходи я изведнъж — целият план, готов и завършен — така както обикновено се случваше само с най-брилянтните идеи.
Прииска й се веднага да дръпне Болд настрана и да сподели плана си.
— Ние провеждаме сериозно разследване, доктор Монтевет — обади се Болд, — което налага да действаме изключително предпазливо и дискретно.
— Да, госпожа Матюс вече ме предупреди за това. — Той погледна двамата си посетители в очите; неговите бяха студени и синьо-сивкави на цвят. — На вашите услуги съм, сър.
— Незаконно осиновяване — припомни му Дафни.
— Да, така ми казахте.
Дафни побърза да обясни.
— По кой начин може да се осъществи тук, в Ню Орлиънс? Успешно при това. Как се прилага законът…
— … или се заобикаля — додаде Болд.
— Частно осиновяване — заключи Монтевет и кимна с глава. — Струва ми се, че измежду подчинените ми има един човек, който може би ще е в състояние да ви помогне. Нали нямате нищо против?
— Разбира се, че не — отвърна Дафни.
Той повика по телефона някоя си госпожица Луси. Информира ги, че тя всеки момент ще се присъедини към тях и добави:
— Същността на проблема е в това, че частното осиновяване е нещо, с което всички трябва да се примиряваме. Под частно осиновяване разбирам осиновяване, извършено без посредничеството на упълномощените държавни институции. Частното осиновяване не се подчинява на стриктните разпореждания, следвани от държавните институции, макар че и при него се изисква явяване пред съда и попълване на всички необходими документи. Частната процедура е много по-податлива на човешката алчност и на престъпните наклонности на индивида. Заключенията, до които според мен ще стигнете тук, в Ню Орлиънс — позволявам си да твърдя това, защото и аз съм чувал доста слухове по въпроса — се изразяват в това, че хората, които могат да бъдат характеризирани като заемащи по-ниските стъпала на обществената стълбица, са по-добре запознати с тази практика на осиновяване.
— Документите, които трябва да се попълват? — попита Дафни.
— Не само те — обясни Монтевет. — При осиновяването на дете биологичната майка трябва да се яви в съда. Съдията я информира, че чрез съдебната процедура напълно се отказва от детето си, както и от правото си за евентуален бъдещ юридически иск за възстановяване на родителските си права. Това е сравнително нов закон, който значително улесни процеса на осиновяване и според мен представлява положителна стъпка напред в тази насока. По време на осиновяването се изисква акт за раждане и документ, удостоверяващ доброволното явяване пред съда и отказа от родителски права. Ако съществува клауза за поемане на медицинските разноски на биологичната майка, към документите се прилага и копие от болничната й сметка. А! Госпожице Луси! Влезте, моля. — Монтевет скочи на крака и издърпа един стол за младата чернокожа жена, която влезе в стаята.