— „Ламонт“?
— Женски затвор.
— Значи съпругата е имала тежка присъда? — Ла Моя осъзна, че му се отваря възможност да идентифицира и двамата престъпници. Брачните посещения, естествено, са били напълно неофициални, което означаваше, че не са били вписвани никъде. Цялата работа намирисваше на подкупване на охраната или пък — предвид репутацията на ония двамата — на изкусна измама. Но в нея са участвали най-малко няколко пазачи и транспорт. — Онзи тип имаше ли пари?
— Как иначе щеше да се погажда толкова добре с охраната? Разбира се, имаше пари. Скрити някъде. Но едно нещо зная за онзи тип със сигурност — бил най-добрият в занаята си. Мисля, че го бяха вкарали на топло заради някакви измамени дъртаци. Нещо такова. — Той погледна към телевизора, където Опра крачеше по сцената. — Не зная нищо повече за него. Гледам да стоя далеч от такива лайнари.
Ла Моя му подаде четиридесетте долара. Стотачката си лежеше на пода.
— Сигурен ли си, че не си спомняш името му?
— Абсолютно.
— Как изглеждаше?
— Нищо особено. Висок колкото теб. Ако ще мами хората, трябва да не се набива на очи. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Те трябва да му имат доверие.
— Не и аз — заяви Ла Моя. — Изобщо не мога да му имам доверие.
56.
Дафни и Болд бяха допуснати до архивите на гражданския регистър за движение на населението. Това обаче не стана благодарение на Монтевет, нито пък се осъществи през парадния вход. Всъщност госпожица Луси осъществи връзката — през задния вход — и то само в рамките на един час постигна това, което по законовия ред би отнело дни, че дори и седмици. Нямаха прокурорско разпореждане; всъщност и двамата нямаха никакви правомощия в тази част на страната. Притежаваха единствено трескавата настоятелност на Болд, която се четеше в погледа му, и самообладанието и вътрешното спокойствие на Дафни. Когато и двамата се захванеха на работа, никой не бе в състояние да им откаже. Най-малко пък Уолтър, чернокож мъж, току-що прехвърлил петдесетте, облечен в полиестерни панталони и колосана риза на ситни квадратчета.
Уолтър, чиято коса бе започнала да сребрее по слепоочията, имаше вид на човек, който е бил жертван като краен защитник на един изключително борбен гимназиален отбор. Носът му очевидно бе чупен няколко пъти, в резултат на което висеше на лицето му като смачкан палец на стара кожена ръкавица. Носеше очила за четене с половинки стъкла, които силно уголемяваха няколкото бенки под лявото му око.
Той поведе Болд и Дафни по дългата и тясна пътека между сивите метални рафтове, високи по половин метър. Над тях се виждаха голите електрически крушки и металните греди, които поддържаха плоския покрив на сградата. Болд бе зашеметен от количеството документи, подредени в десетки стройни редици от рафтове.
— Не всички документи в това хранилище са от осиновявания, надявам се — заяви той.
— Това тук са актовете за раждане — отвърна Уолтър, а напрегнатият му глас се изгуби подобно на изречена дума в заснежена гора. — Вляво от вас са смъртните актове и свидетелствата за сключен граждански брак — що се отнася до мен, няма особена разлика между двата документа. На отсрещната стена са документите за разводите. Имаме дванадесет, или може би дори петнадесет рафта, натъпкани с тях. — Той зави надясно, наляво и отново надясно.
Лабиринт от документи, маркирани единствено с малки бели етикетчета по рафтовете и напечатани на машина стикери по кутиите. На Болд това място му се струваше свръхестествено, създадено единствено, за да го обърка и изуми. Очакваха ги безкрайни часове сред прахоляци, лепила и хартиени изрезки. Нетърпението му нарасна. Може би ще трябва да остави Дафни сама да се оправя в този безпорядък. Веднага обаче му хрумна, че за подобно начинание още един чифт очи беше от съдбоносно значение.
Още един завой надясно, наляво и пак надясно — очевидно си проправяха път към най-отдалечения ъгъл, където масивна желязна преграда отделяше малката приемна за посетители, в която имаше дървена маса, дървена пейка и черни химикалки, завързани за масата. Някаква жена на име Ейми вдигна поглед за миг, когато чу приближаването на Уолтър, а после го изгледа повторно, осъзнала, че не е сам.
— Ще ми трябва Оул Блу за малко, Ейми — рече Уолтър и кимна към компютъра.
Компютър! Болд почувства прилив на надежда.
— Архивът е компютризиран?
— Аз самият не съм — отвърна Уолтър. — Но всичките тези рафтове са описани в Оул Блу, а документите, заведени след осемдесет и осма година, се съхраняват в паметта му. Слава богу! — После додаде: — Макар че въвеждането му ни костваше четири работни места. — Той се усмихна топло на Дафни. — Старшинството обаче си има своите привилегии.