През следващите деветдесет минути Ейми на няколко пъти се притече на помощ на Уолтър. Той изпита известни затруднения с търсенето на документите във всички общини и компютърът често се отклоняваше в ненужни посоки и детайли. В крайна сметка трябваше да приемат, че документите по осиновяванията са въведени община по община и не съществува начин да принудят машината да търси едновременно в целия район. Процесът се оказа мъчително бавен и изморителен.
Дафни поиска разпечатки. Болд бе изумен от огромния брой на общините. Осъзнала, че Уолтър е задал погрешна команда на компютъра, Дафни се зае търпеливо да му разяснява целта на посещението им.
— Ние се интересуваме най-вече от осиновяванията, извършени през последните пет или шест месеца.
— Няма да мога да ви помогна, ако става дума за периода от осемдесет и втора до осемдесет и осма година. Да ви помогна! От деветдесет и втора година насам данните излизат направо на екрана. Разполагаме, разбира се, и с всички документи преди този период, но те само са заведени в компютъра и са архивирани на фишове. Последните обаче са в компютъра — заведени са в два файла, за да не се изгуби някаква информация. Единствените документи извън паметта на компютъра са подписите и документите от съда. Специалистите като че ли все не успяват да се справят както трябва с тази машинария. И винаги се налага да се използват и някои писмени документи.
Търпението на Болд бе на привършване. Той си държеше устата затворена и се опитваше да не се намесва в работата на Уолтър. Труди Китридж щеше да бъде продадена за осиновяване през следващите ден или два — Болд бе убеден в това.
След всяка прегледана община Дафни изискваше нова разпечатка и внимателно изучаваше и съпоставяше резултатите. През това време Уолтър се заемаше със следващата община. Болд имаше усещането, че Ейми би се справила с всичко това значително по-бързо, но Уолтър и госпожица Луси имаха обща леля, или пък някаква баба — бяха кръвни роднини — и поради тази причина Уолтър беше техният човек.
— Лу — прошепна Дафни и прикова вниманието му.
Той се приближи до металното бюро, придърпа един стол на колелца, който изскърца под тежестта му, когато седна до нея.
Тя сдържаше вълнението си и за да не привлича вниманието на останалите, мълчаливо движеше пръст пред разпечатките пред себе си. Не можеха да са сигурни кой още можеше да се окаже роднина на Уолтър. Ноктите й бяха изрязани ниско и внимателно поддържани.
Очите на Болд следваха линията, очертана от ръката й. Данните бяха от януари. Въпросният съдия се казваше Терънс Адамс; адвокатът, някой си Винсънт Шевалие, беше дал адрес за кореспонденция в града. Следващото осиновяване, осъществено три седмици по-късно, отново бе извършено от съдия Адамс и адвокат Винсънт Шевалие. Пръстът на Дафни затанцува надолу по страницата. Тя вдигна очи и го погледна с вълнение.
Болд извади тефтера си и бързо прелисти страниците. Датите съвсем точно съвпадаха със схемата, по която бяха извършени похищенията от Гайдаря от Хамелин — осиновяването се осъществяваше от четири до осем работни дни след всяко отвличане. Болд внимателно сравни датите и си даде сметка, че ако действително ставаше дума за Гайдаря, а той все повече вярваше в това, то той все още разполагаше с два до шест дни, през които да намери Китридж. Процесът на осиновяване отнемаше малко повече време, отколкото бяха предположили. Първият лъч на надежда, който проникваше в душата му.
Разпечатката от община Танипаха съдържаше единадесет осиновявания, извършени през последните шест месеца. Всичките те бяха дело на едни и същи хора: Адамс и Шевалие. С изключение на две дечица, всички останали бяха осиновени от семейства, живеещи извън пределите на щата. В периода преди месец ноември в същата община в продължение на пет месеца не е било извършено нито едно осиновяване.
— Пипнахме ги — прошепна Болд. Сякаш сам все още не можеше да повярва в това.
Дафни сгъна разпечатката, като внимателно изравни ъглите и притисна ръбовете с нокът. После каза:
— Сега ни остава само да се надяваме, че не сме закъснели прекалено.
57.
Градската библиотека на Ню Орлиънс бе оборудвана с централна климатична инсталация, което я превръщаше в убежище за бездомниците от града. Някои от тях успешно се преструваха, че четат, а останалите изобщо не правеха опит да измамят когото и да било и седяха край масите, борейки се с изтощението от безсънната нощ, прекарана по улиците на града. От техническа гледна точка служителите в библиотеката не можеха да ги принудят да напуснат — освен ако не заспят по столовете. Клепачите им изморено потрепваха. От време на време някой разлистваше вестника пред себе си.