Бездомниците обикновено се трупаха в отдела с периодичните издания — може би защото там имаше най-много маси и столове. А може би заради спортните издания.
Болд и Дафни се разделиха. И двамата смятаха, че новините, които ги интересуват, са твърде скорошни и едва ли са били прехвърлени на микрофилм.
Болд отхвърли предложението на Дафни да се обърнат към детектив Брул от полицейското управление на Ню Орлиънс и да поискат от него информация за Шевалие. Болд се опасяваше, че по този начин могат да събудят любопитството на ченгето, което пък на свой ред би могло да разпространи подозренията си из града и да изложи на риск цялата им операция.
Ла Моя, който трябваше да проучи въпроса с обвинението и присъдата на семейството, за което бе научил от Джими, също искаше да се консултира с Брул.
— Ченгетата са по-добре информирани от вестниците — многократно повтори той и в крайна сметка си навлече гнева на Болд.
Възложено му бе да наблюдава адвоката, Шевалие, и в момента Ла Моя се намираше в другия край на града. Той предложи не само да бави адвоката, но и да инсталира в телефона на Шевалие устройство за идентифициране на номерата, от които му звънят вкъщи, за да може по този начин да проследят всички входящи разговори на адвоката. Законността на подобен ход изобщо не се коментираше.
Освен това съзнаваха, че без намесата на Брул нямат никакъв шанс да контролират изходящите разговори на Шевалие. За подобна намеса трябваше добре обосновано съдийско решение. Ла Моя трябваше да намери начин да изиска такова разрешение. Освен това трябваше непрекъснато да се оглежда за Хейл.
Болд отхвърли предложенията и на двамата си помощници и предпочете да разчита на събраните чрез наблюдение сведения. Колкото повече неоспорими факти успееха да съберат и да представят на Брул, толкова по-добре.
Болд се зае да проучи вестникарските индекси, търсейки името Винсънт Шевалие. Дафни се зае със съдия Адамс от община Танипаха. За техен късмет вестник „Таймс-Пикейн“ поддържаше добра криминална хроника.
Индексирането на „Таймс-Пикейн“ бе извършено на месечна основа и се правеше всеки месец на петнадесето число. Последният индекс се отнасяше за статии, публикувани през февруари.
Болд прегледа материалите от януари и февруари, но никъде не откри името Шевалие. Нито пък Винсънт. След това изчака реда си пред компютърния терминал в библиотеката, на който в най-натоварените часове бяха позволени само по три последователни справки. Болд не бе свикнал да чака на опашка. Освен за ксерокса в службата. Значката му обикновено автоматично го избутваше в самото начало на всяка опашка.
Болд ограничи търсенето до база данните на „Таймс-Пикейн“ и изписа името: „В-И-Н-С-Ъ-Н-Т-Ш-Е-В-А-Л-И-Е“.
Компютърът се зае с издирването. Болд се улови, че не смее да диша. Само миг по-късно на екрана се появиха седем справки, които включваха датата на публикуване, част от заглавието, номера на страницата и колонката. Пет от седемте статии са били отпечатани във вестника преди почти пет години. Първите две са били публикувани на трета страница — факт, който подчертаваше относителната важност на материалите. Последните две статии са били отпечатани едва преди дванадесет месеца. Частичното заглавие на първия материал гласеше: „ПОЛИЦИЯТА СЛАГА КРАЙ НА ИЗМАМИТЕ С ТЕЛЕФОН 911…“. Последната статия бе със следното заглавие: „АПЕЛАТИВНИЯТ СЪД ИЗДАВА…“. Осъзнал, важността на първото заглавие, Болд даде знак на Дафни — и на половината присъстващи в залата — с енергично махане с ръка. Попита човека, който чакаше след него на опашката, как да разпечата информацията, до която се бе добрал. Няколко минути по-късно той и Дафни седнаха на две съседни места за проучване на филмирани материали, стиснали в ръце кутийките със съответните микрофилми.
— Измамата с телефон 911 — нетърпеливо повтори той и се зае непохватно да постави филма в допотопната машина. Първия път го сложи на обратно. Успя едва при втория си опит.