Болд запали колата и я остави да работи — искаше да е сигурен, че ще успее да се махне от къщата за броени секунди, ако все пак номерът с кодовете не успееше и алармата се задействаше. Нямаше никакво намерение да пуска светлините, или пък да спира на стопа в края на късата уличка. Знаеше със сигурност, че сигналът за задействаната аларма постъпва най-напред в частната охранителна компания; след това, ако представителите на компанията не успеят да се свържат с обитателите на дома по телефона, те предават случая на местната полиция, която не би могла да изпрати патрулна кола след по-малко от пет, а далеч по-вероятно след четиридесет минути след получаването на сигнала. Ако не се паникьосаше, Болд нямаше защо да се страхува, че може да бъде заловен. Като допълнителна предпазна мярка той надяна на ръцете си чифт прозрачни ръкавици, които окончателно завършиха трансформацията му в криминален нарушител.
Болд застана неподвижно до задната врата, като си представи мислено всеки бъдещ ход. Даваше си сметка, че в момента в който пъхне шперца на Ла Моя в ключалката, тридесетсекундният интервал ще започне да тече. Той си сложи очилата за четене, пъхна шперца в ключалката, натисна леко и завъртя. Вратата се отключи, но той не я отвори. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му като малки експлозии и зареждаха с адреналин цялото му тяло.
Отваряйки тази врата, той щеше завинаги да прекъсне връзките си със силите за опазване на реда и законността, щеше да премине границата, която отделяше ченгето от криминалния престъпник — прословутата синя линия. Съзнаваше ясно, че подобни действия неизбежно и неотменно водеха до падението на всеки индивид, но въпреки това завъртя топката, отвори вратата и влезе вътре. Веднъж престъпник, завинаги престъпник! Но пък Сара щеше да се прибере у дома.
Охранителната система мигновено издаде пронизителен предупреждаващ звън, целта на който бе да подсети влезлия да изключи устройството. Следвайки предварително изготвения списък, Болд набра първото четирицифрено число. Лампичката изгасна, пищенето престана, но само за миг. След това червената лампичка светна, звъненето започна отново. На малкия дисплей се появи надпис: „НЕВАЛИДЕН КОД“. Болд набра следващата поредица: „НЕВАЛИДЕН КОД“. Десет секунди. Още един опит, тринадесет секунди. „НЕВАЛИДЕН КОД“. Петнадесет секунди. Още един „НЕВАЛИДЕН КОД“. Осемнадесет секунди. Дисплеят премигна, звъненето престана, червената лампичка изгасна и на нейно място светна зелена. Устройството млъкна. Болд беше успял да се промъкне в къщата.
Той затвори и заключи вратата и разгледа за миг охранителното устройство, за да може да го включи бързо, ако се наложи. Под цифрата 9 пишеше „ЦЯЛОСТНО ЗАДЕЙСТВАНЕ“; под цифрата 0 имаше друг надпис: „ЧАСТИЧНО ЗАДЕЙСТВАНЕ“. Той огради петата комбинация от списъка си. Приключил с приготовленията, Болд започна задълбочено и старателно претърсване на цялата къща, което трябваше да потвърди връзката на семейство Бремър с адвоката от Ню Орлиънс. Бяха му нужни всичко на всичко пет минути, за да открие празната детска стая по-надолу по коридора.
61.
Болд посрещна Дафни на изхода на багажното в двадесет и три часа и петнадесет минути. Тя носеше пътна чанта, дамска чанта и кожено куфарче за документи.
Болд седна зад волана.
— Никога не бих искала да преживея това отново — заяви тя. — Не съм много добра лъжкиня.
— Получи ли се? — попита я Болд.
— Повярваха ми. Хванаха се на думите ми. Довериха ми се. — Тя го погледна. Светлините от фаровете на отсрещните коли танцуваха по лицето й. — Хрумвало ли ти е, че ние се принизихме до тяхното ниво и станахме точно като тях? Като семейство Кроули? Ти и аз. Превърнахме се в двойка измамници. Лъжем хората. Мамим ги. По време на полета повърнах. Но не заради пътуването.